„Хайде: сега!“
Волята ми призова спасителният отряд да се появи.
— Влизай вътре. — Той ме побутна отзад, приканвайки ме да се кача.
Може би щяха да се появят, преди да е донесъл куфара си. Така щеше да е дори по-добре, защото нямаше да може да ме докосне.
Той влезе обратно в бунгалото и освободи пространство за телепатията ми.
„Алекс, трябва да стане сега!“
„Къде, по дяволите, си, Мисти?“
„Напускаме мотела — със сигурност можеш да ме видиш? Не е ли готов спасителният отряд?“
„Претърсихме всички мотели по тихоокеанското крайбрежие близо до Флорънс и ти не беше в нито един от тях.“
„Но...“
Йохан се бе върнал. Хвърли куфара в багажника и седна зад волана.
— Всичко готово ли е? — попита. Включи на задна и излезе от вътрешния двор. Оглеждах се отчаяно наоколо, за да разбера къде сме.
— Кога ще стигнем Флорънс? — попитах.
— Значи, знаеш за Флорънс, нали? Чудех се. Беше прекалено послушна и не се опита да направиш нищо зад гърба ми. — Включи на скорост. —
Отдавна се отклонихме от онзи път. Това е една от традициите, за които не споменах: брат ми и семейството му са наели в планината дървена къщичка в алпийски стил за празниците.
Изругах мълчаливо. Бях изпратила Алекс на грешно място.
— Не виждам да има разлика за теб, затова няма нужда да изглеждаш така разочарована.
Погледнах през прозореца. Ако лицето ми му казваше толкова много, трябваше да го направя безизразно, преди да му позволя да види реакцията ми на думите му. Все още имаше надежда. Алекс нямаше да се откаже, братята Бенедикт бяха изключително умни, всички щяха да ме търсят. Йохан можеше и да мисли, че ще мине незабелязан, но бе използвал мотел, кола и самолет, така че все някъде щеше да има следа, ако някой я потърсеше. Трябваше да има. О, моля те, господи, позволи да е останала следа!
Обърканите ми мисли ми подсказваха, че съм близо до отчаянието.
У мен се събра гняв, който бе много по-добре дошъл от паниката. Кой бе той, че да мисли, че може безнаказано да обикаля света, да затрива човешки животи и да забогатява? Прецених какви са шансовете ми да оцелея, ако взема волана в ръцете си. Пътувахме със сто и двайсет километра в час. Може би беше по-добре да намалим, преди да опитам нещо толкова отчаяно. Съществуваше и възможност той да е толкова погълнат от драмата, която планираше с брат си, че да успея да се възползвам от своя шанс тогава.
„Придържай се към това, Мисти. Провалилата се надежда за спасяване не е краят на света.“
Изкачвахме се все по-високо и по-високо в планината, оставяйки зад себе си крайбрежната зона и навлизайки в гориста местност с просеки. Обезпокоени от рева на двигателя, птичките излитаха от клоните на дърветата, кръжаха над тях и пак кацаха.
— Добро място за лов — отбеляза Йохан.
Не беше сам в мнението си, малкото други превозни средства, край които минавахме, бяха камиони с открити ремаркета и заключващи се сандъци за муниции в задната им част. Номерата бяха на щата Орегон, караха ги мъже с гранитни лица, карирани ризи и бейзболни шапки. Те не се интересуваха от нас, очите им бяха изцъклени в очакване на кървавото развлечение, втренчени в шосето като ненаситни хрътки.
Отклонихме се от пътя и поехме по ивица от чакъл. Заобиколихме подножието на една скала и излязохме на високопланинска поляна. На места имаше сняг, останал от последния снеговалеж, бели купчини, които караха земята да изглежда така, сякаш бе мозайка, от която липсваха парченца. По стръмния планински склон се спускаше водопад, от двете страни на който се бяха образували ледени висулки. Черна дървена хижа със заострен покрив и украса от жълто боядисани греди се издигаше изолирана като във вълшебна приказка пред водопада. Пред нея бе паркирана кола, синята й боя бе зацапана от кал. Спряхме до нея, и то така, че тя да не може да излезе.
— Това е то. Прекрасно, нали? И името ще ти хареса — водопадът Мисти. Би могъл да е наречен в чест на този ден, нали? Какъв срам, че Роджър и Мириам така и не пожелаха да го споделят с нас. Всичко това можеше да бъде избегнато, ако бяха по-добри хора. — Йохан въздъхна като учител, които вижда разочароващите резултати от изпита на обещаващ студент.
Времето изтичаше. Трябваше да избегна семейството на Алекс, тъй като те бяха част от онова, което Тарин бе видяла. Отчаяно желаех да се спася.
Обаче Тарин не бе споменавала, че съдбата може да бъде избегната — затова и дарбата й бе така ужасна.
Казах на това слабо гласче в главата ми да замлъкне. Нямаше да се предам.
— Виж, моля те, аз няма къде да отида. Защо не ме оставиш в колата, докато разговаряш с брат си?