— Защото, мила моя Мисти, услугите ти са необходими вътре. Няма как да избегнеш съдбата си. — Изгледа ме продължително. — Не искам да те влача, затова ще дойдеш ли доброволно?
Прилоша ми. Сякаш тялото ми се разпадаше, поддавайки под непоносимия товар на страха.
— Не може да бъде доброволно, щом не ми даваш избор.
— Извинявам се за неточността. Питах дали ще дойдеш, без да те насилвам?
Какво можех да направя? Ако се съпротивлявах, щеше да ме принуди, което щеше да означава, че ще имам по-малка свобода на движенията.
Слязох от колата.
Спрях се за миг и вдишах разредения студен планински въздух. Част от мен знаеше, че ще умра, но по-голямата част крещеше да се съпротивлявам.
Умът ми се колебаеше, непрекъснато променяше решенията си. Без дори да знам, че тялото бе взело решението вместо мен, затичах към най-близките дървета, притиснала завързаните си ръце до гърдите, сякаш държах нещо скъпоценно... надежда може би. Гуменките ми бяха с тънка подметка и не бяха подходящи за планината, усещах всяко камъче под краката си. Внезапното ми хукване към прикритието на дърветата бе изненадало Йохан; докато тичах в обратната на водопада посока, стигнах до началото на шубрака и камъчетата бяха заменени от вейки и борови иглички. Имаше и пътечка, краката ми естествено я следваха. Земята се издигаше, въздухът режеше дробовете ми, ребрата ме боляха. Щях да бягам, докато не бъда разкъсана. Щях да надбягам съдбата си.
Пътеката завиваше и едва не се сблъсках с мъж и момче в тийнейджърска възраст, които вървяха в обратната посока и дърпаха след себе си шейна с дърва за огрев. Те се смееха, бузите им бяха зачервени, вълнените шапки бяха нахлупени над ушите им и бяха съвършената картина на щастливо семейство. Спрях рязко, препънах се и на практика паднах в ръцете на мъжа.
— Уха! — Той все още се смееше. — Намали малко, сладката ми. Няма нужда да плашиш дивите животни, нали?
— Пуснете ме, пуснете ме! — Опитах се да се освободя от хватката му. Разпознах сините му очи, както и линията на челюстта на момчето: бяха бащата и братът на Алекс.
Мъжът вдигна предпазливо ръце и за първи път забеляза завързаните ми китки, а аз забелязах тревогата му.
— Виж сега, само си поеми въздух, скъпа. Какво е толкова лошо, че бягаш по пътеката така, сякаш те гони дяволът.
До нас достигна тропотът на ботуши. На завоя на пътеката се показа Йохан и намали крачка, щом видя, че вече съм заловена. Аз заобиколих Роджър и отново затичах по пътеката.
- Мисти! — извика Йохан. — Ако продължаваш да бягаш, ще убия момчето!
Спънах се в корен и се приземих по длани, одрасквайки дълбоко кожата на брадичката си. Претъркулих се, изправих се и погледнах назад. Йохан бе насочил пръст към челото на момчето, а заплахата му бе приковала намясто и бащата, и сина.
И бездруго щеше да убие всички ни.
Затичах отново и спрях само като чух измъчения вик на бащата. Погледнах назад и видях момчето да лежи на земята в ръцете на баща си.
— Няма да го съживя, освен ако не се върнеш тук, докато преброя до пет! Едно!
„О, господи, помогни ми.“
„Алекс, моля те, това е наистина лошо: трябва да дойдеш тук!“
— Две!
„Къде, Мисти?“
„Хижа в планината. Водопадът Мисти. Високо, там, където снегът се задържа. Мястото, където семейството ти ходи през ваканциите.“
— Три!
„Идвам. Продължавай да бягаш.“
- Моля ви, мис! — молеше ме Роджър. — Той е само на четиринайсет!
Направих крачка към тях.
„Не мога. Правя го заради брат ти.“
„Не!“
— Четири!
Бях отново в обхвата на Йохан, така че нямахме възможност да се сбогуваме.
— По-добре е да побързаш. — Търпението на Йохан бе на изчерпване. Очите му блестяха като на диво животно.
Затичах и стигнах при него точно когато каза:
— Пет.
Той се наведе над момчето и го докосна по бузата. Лешниковите му очи се отвориха. Роджър изхлипа и го притисна до гърдите си.
— Джейсън, Джейсън. Слава богу! Благодаря ви, мис. Благодаря ви.
Йохан стоеше над двамата и сочеше място до себе си.
— Застани тук. Няма да мърдаш, докато не ти дам заповед, ясно ли е?
Кимнах. Няколкото ми крачки до лявата му страна бяха като окаяното оттегляне на пребито кутре, готово да застане в сянката на господаря си. Той гореше от нетърпение да ме накаже, но за момента имаше други, по-належащи неща наум.
— Здравей, Роджър. Весели празници.
Роджър изпусна стон и залюля сина си, притисна лицето му до палтото си така, че той да не вижда чичо си.
— Ето какво ще стане сега: ще се върнете в хижата с мен и малката ми приятелка тук и ще се насладим на вкусната вечеря, която Мириам, без съмнение, е приготвила. После ще проведем искрен разговор за миналото и нашето бъдеще.