„Не, моля те: имаш нужда от подкрепление. Не мисля, че можеш да го спреш.“ Исках Алекс да дойде само ако и другите бяха с него.
„Протакай, карай го да говори, забави нещата.“
„Какво мислиш, че правя, откакто ме е отвлякъл?“ Думите ми прозвучаха истерично дори в собствените ми уши.
„Съжалявам. Справяш се наистина добре. Толкова си смела.“
Йохан се обърна, щом стигна до стъпалата на хижата, забелязал, че се бавя. Оставих го да види, че накуцвам, и продължих да вървя бавно към него. Още около пет крачки и отново нямаше да мога да осъществя контакт.
„Моля те, искам да знаеш, че не те обвинявам, ако не можеш да го спреш.“
„Ще го спра. Дарбата да убеждавам ми е дадена по някаква причина — заради теб.“ Долавях стоманената му решимост, прозираща под думите.
Времето ми изтичаше. „Никога не се е налагало да ме убеждаваш, за да те обичам.“
Усетих задоволството му от думите ми.
„Аз също те обичам. Това е истината.“
Следващото накуцване към Йохан го изключи.
— Побързай, Мисти, домакинята ни чака. Ще можеш да си бъбриш е Алекс по-късно — да, разбира се, че знам какво правиш. Роджър, помогни на Мисти да изкачи стъпалата.
Роджър неохотно ме подкрепи, докато изкачвах стъпалата.
— Йохан, необходимо ли е ръцете й да бъдат завързани?
— Необходимо? Може би, а може би не. Обаче се уча да не приемам Мисти за даденост, Роджър, и предлагам да направиш същото. В нея има повече от онова, което виждаш на пръв поглед.
Роджър пусна лакътя ми. Йохан се усмихна, подобно на озъбена акула, и отвори вратата.
— Здравей, скъпа, у дома сме! — извика и дръпна Джейсън в стаята. Краката им оставиха кални следи по дървения под, тъй като Йохан не обърна внимание нито на килимчето, нито на помещението за преобуване. В коридора се носеше ароматът на печена пуйка и ме върна обратно в къщата на родителите ми и към семейните ни Коледи. Изпитах ужасяваща носталгия, просто исках мама да ме прегърне, а баща ми да застане между мен и този мъж.
Откъм кухнята дойде писък и шум от счупени чинии. Мириам бе видяла неочаквания си гост.
— Здравей, Мириам, красива си както винаги — извика весело Йохан.
Последвах гласовете до кухнята. Мириам беше изправена до мивката и привършваше с приготвянето на храната. Пуйката вече бе извадена от кухнята и бе върху дървената маса, кожата й беше хрупкава и с цвета на карамел. Бяха подредени три места. Зелен боб в касерола стоеше до картофите със сметана. В ръцете на Мириам бяха останали две чинии, а едната бе на парчета по пода.
Висока жена с малко повечко плът по хълбоците, Мириам излъчваше увереността на опитен готвач, престилката й бе прилежно завързана, повърхностите бяха спретнати и почистени. Дългата й тъмна коса бе прибрана отзад в конска опашка, широко отворените й очи бяха лешникови като тези на по-малкия й син.
Йохан взе нещата в свои ръце.
— Хмм, хмм, ухае приятно. Моля ви, седнете и аз ще нарежа пуйката. Джейсън, извади три чинии, моля те, сигурен съм, че знаеш къде са.
Мириам се отпусна на най-близкия стол.
— Роджър? — каза едва чуто.
Роджър потърка лицето си.
— Нека просто... да правим каквото казва той.
— Мили братко, ако нямаш нищо против — Йохан вдигна една пластмасова лента. — Ръцете зад гърба.
Роджър се поколеба.
— Или това, или ще докосна Джейсън отново, и то без гаранция, че ще го върна обратно.
Роджър допря китките си една до друга. Йохан ги завърза, като затегна лентите повече от необходимото.
— Мириам? Ако бъдеш така любезна.
Мириам погледна веднъж към съпруга си и позволи да завържат китките й. Не можа да не потрепне, когато той я погали с привързаност по врата.
— Не докосвай майка ми! — каза Джейсън и постави още три чинии на масата.
— И последен, но не защото е най-незначителен, нашият смел Джейсън. — Йохан размаха лентите с насмешка.
— Т... татко?
— Прави каквото казва — прошепна Роджър. Изглеждаше победен. — Той иска да каже нещо, което непременно трябва да чуем, така че нека му дадем шанс. После ще ни пуснеш, нали, Йохан?
— Предполагам, че можете да видите нещата и по този начин — замислено отвърна Йохан и завърза ръцете на Джейсън пред тялото му, подобно на моите. Побутна го да заеме третото място, после донесе стол за мен. Щом всички седнахме, той се настани начело на масата. — За онова, което ще получим...