Дъвчеше храната си с насмешливо удоволствие.
— Отказах се от едно чудовище! Намразих те от момента, в който разбрах какъв си! — изстреля думите Мириам, изгубила контрол. — Ти вече беше убиец и брат ти щеше да е следващият, който щеше да умре, ако не го бях спасила!
Йохан се усмихна мило.
— А, значи, си се досетила, нали? Да, аз убих нашите родители. Татко ме биеше прекалено често, а майка ми никога не направи опит да го спре. Те не липсват на света. Мисля, че Роджър подозираше какво съм направил, но не можеше да го докаже.
Роджър понасяше истината като силни удари, които го караха да се олюлява. Съпругата му имаше дарба, беше сродна душа на брат му... признание за убийството на родителите му.
— Вярно ли е това, Мириам?
Лицето й бе сбърчено, по челото й се бяха образували нови вдлъбнатини.
— Мислех, че ще го обичам, но когато го открих, баща ви вече го бе превърнал в... това. — Тя стрелна Йохан с поглед, изпълнен с ужас. —
Тогава разбрах, че задачата ми е да те спася от моята покварена сродна душа. ^
— Ти си една от тях? — Погледът на Роджър се спря на мен и Йохан. Не ми харесваше особено да бъда поставена в същата категория.
Мириам поклати глава.
— Не съм като него. Аз съм твоя съпруга. Всеки мой избор бе направен, за да те защити, да защити Джейсън... и Алекс.
— Дори Алекс? — Йохан вдигна пръст и потри ръба на чашата си. — О, кажи ми: как изоставянето му е равносилно на предпазване? Целият съм в слух.
Мириам преглътна.
— Роджър мразеше хората с дарби. Наистина го разбирах, баща ти се погрижи за това... Страхувах се, че Роджър ще стане като него, ако Алекс остане с нас, и че той ще създаде второ чудовище от сина си. — Тя ридаеше. — О, господи, прости ми, но не можех непрекъснато да заставам между Алекс и Роджър, а в съшото време да държа и теб далеч... дарбата ми не се простира чак дотам. Просто не съм толкова силна.
— Дарбата ти? Мамо, каква дарба? — попита Джейсън.
Тя стисна устни, не искаше да признае това последно доказателство, че е жена с дарба.
Намеси се Йохан.
— Мириам крие разни неща, Джейсьн. Много ефективно, трябва да призная. Бяха ми необходими години да ви проследя, след като избягахте от Южна Африка.
— Когато те видях да стоиш над люлката на Алекс, разбрах, че трябва да си тръгнем, трябваше да те накараме да повярваш, че ще го вземем с нас. И се получи. — Повтори го на себе си, сякаш за да напомни на сърцето си, че жертвата си е заслужавала. — Нужни ни бяха години, за да се организираме, но успях да го скрия задълго далеч от ръцете ти. Ти дори не заподозря, че ще го изоставя, нали?
— Вярно е. Търсех вас, не Алекс. Според мен ти обичаше момчето прекалено много, за да заподозра, че ще го изоставиш.
— Това бе най-трудното нещо, което някога съм правила. — Погледът й бе свиреп. — Просто се надявах, че ще закъснееш и няма да можеш да го деформираш. Как ни откри?
Йохан отпи от виното си.
— Не чрез твоя грешка, Мириам. Страхувам се, че бе победена от чистата случайност. Мой бизнес познат отбеляза приликата между мен и мъж, когото срещнал в самолета, южноафриканец, зает в търговията със семена. Този разговор ми даде посоката, останалото бе просто.
Роджър все още мислеше за откровенията отпреди малко.
— Лъгала си ме през всичките тези години? — Гледаше втренчено Мириам, сякаш му бе непозната.
— Да. Налагаше се.
— Мамо? — Гласът на Джейсън трепереше.
Мириам се обърна към сина си, брадичката й се тресеше и едва сдържаше сълзите си.
— Това не променя нищо, мили. Не всички хора с дарби са такива, каквито ги представя баща ти, някои от нас са загрижени и използват дарбата си за добро.
— Мога поне да ти простя, че открадна сродната ми душа, Роджър — каза Йохан спокойно и направи присмехулен кръст във въздуха. — Вината за това лежи само ,на раменете на Мириам, тъй като тя внимателно крие истината за всичките си тайни. Бях ядосан само около десетина години. Напоследък виждам, че сродната душа е бреме, без което съм щастлив. Алекс също ще го разбере. Ще му обясня, когато дойде.
— Не, моля те! Не го замесвай! — Възразих, преди да мога да се спра.
Йохан ми намигна — заговорнически, шеговито.
— Той е затънал в това до уши, мила моя, разбира се, че трябва да е
тук.
Роджър дишаше тежко, опитваше се да овладее гнева си.
— Виж, знам, че сме имали своите различия през годините, но никога не съм ти навреждал, Йохан.
— Ха—ха—ха! — Смехът на Йохан прозвуча жестоко накъсано. — О, моля се да бъда различен, Роджър. Ти ми навреди, като взе цялата любов на родителите ни. Мисля, че майка ни може би имаше дарба, малка дарба или може би така и не бе разбрала, че има такава; каквато и да бе истинската й природа, тя бе изцяло подвластна на баща ни и се превърна в сянка, в нищо. Не протестираше, когато той ме биеше и ме наричаше дете на дявола. Вместо това му пригласяше, добавяше и своите ритници с неговата благословия — или си забравил?