Поривите също отслабват човека и го правят безпомощен. Например, човек усеща желание да отиде в парка, но вместо да изчака най-подходящото време за разходка, бързо си слага шапката и излиза от къщи. Поддавайки се на своя порив, човек незабавно губи власт над себе си. Но онзи, който подчинява поривите си, контролира ги и ги използва за по-добро, е достигнал много далеч в своя път. Подчиняването на склонността към удобство, към постоянен комфорт, към това винаги да се следва пътя на най-лекото съпротивление, също е признак на слабост. Колкото и дребна да е дадена работа, човек постига много повече власт над себе си ако се заеме с нея сериозно и я завърши търпеливо.
Търпението е една от определящите страни на живота, макар че понякога е противно, мъчително и непоносимо, като самата смърт. Понякога човек предпочита да умре, вместо да търпи. Но всъщност няма нищо по-важно от това да се проявява търпение при всички обстоятелства в живота. Независимо дали сме богати или бедни, високи или ниски, това качество задължително трябва да се развива. Именно търпението дава издръжливост, то е всемогъщо и този, на когото не му недостига търпение, губи много. Често се случва, в момента когато е получил отговор на своята молба и ръката на Провидението е протегната към него, човек губи търпение, а с това и щастливата възможност. Ето защо трябва да се проявява търпение във всички сфери на живота. Без търпение губим равновесие и нищо не можем да постигнем. От липсата на търпение не е възможно да се извлече никаква полза. Освен това нетърпението не е проява на мързел, небрежност или безделие.
В заключение искам да подчертая, че контролът на тялото изгражда основата на характера на личността, тази основа, върху която може да се издигне зданието на духовните постижения.
Доброто здраве е резултат на редовните упражнения на физическото тяло. Доброто функциониране на физическото тяло зависи от времето, от храненето, от равновесието между активност и почивка и от състоянието на ума.
Разпространено е мнението, че различните деформации на тялото, като изкривяване на гръбначния стълб или нарушаване на функциите на мозъка, оказват влияние върху нашия ум. Малко са онези, които осъзнават, че всъщност умът предизвиква сковаване на гръбначния стълб или нарушение на дейността на мозъка и човек се разболява. Повечето хора възприемат болестта като физическо нарушение на някакъв орган, което може да се излекува с помощта на външни средства. Съществува и друга позиция, към която се придържат онези, които мислят по-задълбочено и които вярват, че ако не обръщаме внимание на болестта, ако болният повярва, че е здрав, той може да оздравее. Разбира се, в тази гледна точка има крайност. Някои хора твърдят, че болестта не е нищо друго освен илюзия, която няма собствено съществуване. До крайност стигат и поддръжниците на общоприетата позиция, които вярват, че единственият начин за лечение са лекарствата и умът не оказва никакво влияние върху болестта.
И едните и другите ще намерят аргументи „за“ и „против“ тези идеи. Някои проповядват, че вярващите хора не трябва да се докосват до лекарства, а други твърдят, че болестта е толкова реална, колкото и здравето. Няма ли болки, много е лесно тя да се обяви за илюзорна, но когато човек страда, на него му е много трудно да възприеме това като илюзия.
Ако мен ме попитат кой по-често боледува — духовният или материално ориентираният човек — ще отговоря, че духовният човек, който пренебрегва физическите закони, е подложен на същите заболявания, както и материално ориентираният. Без съмнение, човекът с духовна насоченост в по-малка степен рискува да заболее, тъй като неговият дух е станал хармоничен с помощта на духовността — той се стреми към хармонията и я изучава. Такъв човек живее в лоното на природата и е в съзвучие с Безкрайността. Обаче животът на подобна личност сред световния кръговрат е подобен на живота на риба на суша. Рибата по рождение е водно същество; нейното препитание, нейната радост, нейното щастие е във водата. Душата на духовния човек е създадена за усамотение; нейната радост и щастие е уединението. Духовният човек, запратен от съдбата в центъра на света, не се чувства на място, а непрекъснатото въздействие на обкръжаващия свят и постоянния сблъсък на безброй неща, които тревожат най-нежните му чувства, го предразполагат по-лесно към болести, за разлика от онези, които си проправят път през хорската тълпа, без да забелязват блъскането и ударите, които ги засипват.