Когато се произнася думата „философия“, човек веднага си спомня философията на веданта или Платон и Аристотел. Тези и други философи са изучавали физическата вселена и материята. Те са изяснили как духът се превръща в материя и са вникнали в метафизиката. Но в техните философски системи няма да намерим нито преклонение, нито идеализация, докато в суфизма ние намираме идеализиране на Бога.
Суфиите вярват в преклонението, но даже идолопоклонничеството няма да застави суфия да стане атеист, тъй като освен пред идола, той се кланя и на още нещо. На света може да изглежда, че той се кланя на идол, а в действителност се покланя на Бог, който се проявява във всичко. Идолопоклонник е този, който казва: „Това е Бог, а това не е Бог. Бог е в този идол, а в теб няма Бог“.
Суфият също има свой идол, но това е жив идол. Веднъж на една улица в Хайдарабад срещнах един факир. Той се обърна към мен с думите: „Хей, муршид (духовен учител), как да отида еди-къде си?“ По това време изучавах философия и си помислих: „Той ме нарече муршид, по всяка вероятност е видял в мен нещо значимо!“ Но веднага след това чух как попита полицая: „Хей, муршид, този път към онзи дом ли води?“ — и разбрах, че нарича муршид всеки. Когато помолих за обяснение моя муршид, той ми отговори, че факирът е достигнал до степента фана-фишейх, когато ученикът вижда своя муршид във всичко и във всеки. Този, който е достигнал тази степен, се учи от всичко, от всяко същество, старо или младо, глупаво или мъдро, даже от котката, от кучето, от дървото и камъка. Човекът, който е способен да види Бог в един-единствен предмет, а не във всички вещи и същества — ето кой е идолопоклонник. Само когато човек види Бог във всичко, той действително вижда Бога.
Суфизмът е философия сред религиите и религия; сред философиите. В кръга на религията се представя като философия благодарение на характерната за него свобода на мисълта. Сред философските системи изглежда като религия поради идеализацията на Бога от суфиите, посвещението на самия себе си4 и поклонението. Тези хора биват наречени от другите суфии, но самите те не са си давали никакво име. Те са били свободни и чисти от определения, от имена и етикети, от персонални различия, и затова светът ги е нарекъл суфии, от корена саф, което на арабски означава „чист“.
Целта на суфиите
Целта на суфия в живота е да не се отказва от никаква религия и да не отхвърля никое общество. За каквото и да става дума — за християнство, за будизъм, за юдаизъм, за индуизъм или някакво друго учение или общество, било то Теософското общество, Новата епоха или Християнската наука — той не се стреми да открие техните слаби места и възможни недостатъци, а вижда доброто във всичко. Всеки човек в света прави онова, което смята за най-добро и дори според другите да не е така, във всеки случай той мисли, че постъпва по най-добрия начин. Целта на суфия е като целта на целия свят — постигане на знание, но в същото време той се стреми да постигне хармония и единство с другите и не търси различия. Неговата цел е не да види двойствеността, а единството във всичко. И тази цел е всъщност целта на всички религии. Разликата е само в това, че тази цел е била провъзгласявана с по-голяма или по-малка откровеност през различни етапи от световната еволюция.
Бог съществува като неактивно и съвършено Съзнание, чието съвършенство лежи в Неговата самодостатъчност. Той проявява активност в проявленията. Тук суфият също открива единството на Бога. Бог винаги е пред очите му. Приема всяка добрина и независимо от кого произхожда тя — от приятел, от баща или майка — я възприема като дар от Бога. Бог се проявява чрез нашите приятели, майки и бащи. Всяко задължение, всяка благодарност, които той изпитва, той ги изпитва към Бога. Приятелството, любовта към родителите, роднините, приятелите, любимата — всичко това суфият приписва на Бог.
В стиховете на суфийските поети често се възпяват къдриците на любимата, защото поетът открива божието проявление в образа на любимата. Той открива Бог и в родителите, и в приятеля. С всяка въздишка повтаря името на Бога и затова счита всяко дихание за голяма ценност, с която нищо в света не може да се сравни. Някой ще попита: „Защо трябва да се повтаря едно и също нещо милион пъти? Ако има разнообразие в мислите не е ли по-добре!“ Но само посредством една мисъл, същата тази мисъл, човек може да се слее със своя извор.
4
За българския читател вероятно ще е интересно да направи подобен паралел с „посвещаването на самия себе си“ от страна на Один — върховния бог и шаман на нордическите народи. По-подробно вж. Словата на бог Один, както и Кенет Медоуз — Силата на руните — изд. Шамбала. Бел.отг.ред.