В света подобни хора, които се показват добри, но още не са достигнали духовно съвършенство, които са чувствителни, нежни и мили, виждат как постъпва с тях светът, как не ги разбират, как егоистите забравят всичко хубаво, а онзи, който е великодушен, е длъжен да дава все повече и повече; как този, който служи, е длъжен да служи все повече и повече, този, който обича, трябва да обича все повече и повече, а светът все не е удовлетворен. Колко нервен е животът за такива хора! И помислете за тези, които са достигнали такава степен на осъзнаване, когато възниква огромна пропаст между реалността и нереалността, и чийто език става непонятен, когато достигат това осъзнаване, тъй че те са принудени да говорят на език, който не е техен собствен и казват неща, различни от онова, което осъзнават. Това е повече от кръст. Не само на Исус Христос му се е наложило да носи кръста. Всеки учител, чиято участ е да предаде послания, носи кръст.
Но тогава може да попитате, защо учителите на човечеството, идвали в продължение на векове и обречени да носят тежък кръст, не са оставали в гората, в пещерите, в планините, защо са живели в света? Руми е описал това състояние в прекрасен образ. Той разказва защо мелодията на тръстиковата флейта толкова дълбоко прониква в нашите сърца. Защото първо флейтата трябва да се отреже от родното стъбло, а след това да се направят дупчици в нейното сърце, тъй че сърцето се разбива и тя започва да плаче. Съвсем същото става с духа на посланика, с духа на учителя: благодарение на поемането и носенето на кръста неговият „аз“ става като куха тръстика. Това дава възможност на музиканта да го използва, за да изсвири своята мелодия. Ако вътре остане още нещо, музикантът не би могъл да го използва.
Бог говори с всеки, не само с месиите и учителите. Той говори на всяко сърце, но не всяко сърце Го чува. Този глас е по-силен от гръм и неговата светлина е по-ярка от слънцето, но само ако можеш да го чуеш, ако можеш да го видиш. За да чуе и види Бога, човекът трябва да премахне стената, преградата, която той е издигнал от своя „аз“. Тогава той става флейта, на която божественият музикант може да свири музиката на Орфей, способна да очарова дори сърце на камък. Тогава човек се изкачва от кръста във вечния живот.
Орфей
В легендите на древните гърци, а и в тези на индусите, персите и египтяните винаги има дълбок смисъл. Много е интересно да се види, че изкуството на гърците, което само по себе си е прекрасно, има много по-дълбоко значение, отколкото може да ни се стори на пръв поглед. Изучавайки го, ние придобиваме ключ към тази древна култура.
Като пример може да ни послужи символичният смисъл на легендата за Орфей. Първата част на това предание ни учи, че няма нещо, което човек веднъж е пожелал от цялото си сърце, което да бъде загубено за него завинаги. Даже ако обектът на любовта, някога желан за човека, е заключен в най-тъмните дълбини на земята, където само разумът може да види, но не и очите, и тогава той може бъде достигнат, ако сме достатъчно целеустремени. Следващото нещо, което узнаваме, е, че за достигането на желаното само любов не е недостатъчна, необходима е и мъдрост, онази мъдрост, която ражда хармония и ни синхронизира в съгласие с космическите сили, като помага на човека да достигне желаното.
Мъдреците от всички епохи и държави приемали за истина, че онзи, който овладее науката на звука, знае науката за целостта на живота. В тази насока призивът на Орфей към бога означава, че той е влязъл в съприкосновение с всички хармониращи сили, които ако се обединят, могат да го доведат до обекта, към който се стреми. Но най-пленителната част на легендата от художествена и философска гледна точка е краят. Орфей се отправил на път, водейки със себе си Евридика, като обещал, че няма да се обръща назад, защото в мига, в който се обърне, завинаги ще му отнемат Евридика. Смисълът е, че тайната на всяко достижение се състои във вярата. Ако вярата на човека извърви деветдесет и девет мили и само една миля остане до желаната цел, дори в този миг, ако той изпита съмнение, вече е невъзможно да достигне целта. Тази легенда ни дава голям урок — урок, който може да ни ползва във всичко, което нравим в живота, във всяка житейска стъпка — за да постигнем нещо, трябва да вярваме! Даже най-малкият недостиг на вяра, най-малкото съмнение унищожават всичко, което сме направили.