Ако чувстваме унижение, значи сме унижени. Това не зависи от човека, който ни унижава, зависи само от нас. Дори ако целият свят е уверен в обратното, неговата увереност нищо не значи, ако ние не чувстваме унижение. Ако умът не приема нещо за унижение, то не е такова за нас, независимо какво мисли светът. Ако дойдат хиляди хора и ни нарекат зли и безнравствени, няма да им повярваме, докато нашето сърце не ни подскаже, че са прави. Но щом сърцето каже: „Ти си зъл“ — хиляди хора могат да твърдят: „Ти си добър“ — за нас гласът на сърцето ще звучи по-високо. Ако ние сами сме се предали, никой не може да ни подкрепи. Разбира се, най-добре е да избягваме униженията и ако човек не е в състояние да го направи, става пациент, нуждаещ се от помощта на лекар. Необходим му е някой, достатъчно силен, за да му помогне. Нужен му е ръководещ ум, който да се грижи за него и да го изведе от това състояние. Ако човек става пациент, не може сам да излекува себе си напълно. Той е в състояние да направи много, но все пак се нуждае от лекар. Разбира се, когато чувството за унижение е проникнало в ума, то трябва да бъде прието като урок, като необходима отрова. Но отровата винаги си остава отрова. Онова, което е попаднало в ума, започва да расте. Затова трябва да се отдели оттам, оставим ли го, ще нарасне. Такива чувства като унижение, страх и съмнение ще нарастват в подсъзнанието, ще родят плодове и в определен момент човек ще ги осъзнае.
Дарбата на красноречието
Сравнявайки царството на минералите, растенията и животните с човешкото, забелязваме, че не само човекът, но и всички останали същества са надарени с талант за изразяване. Камъкът притежава най-малка способност за изразяване и затова към него изпитваме най-малка привързаност. Къртим го, сечем го и го добиваме в каменоломни, като му намираме всевъзможно приложение, но не го чувстваме близък, защото не разговаря с нас. Той ни говори твърде малко. Много по-големи симпатии изпитваме към растението. Обичаме го, пазим го, поливаме го с вода и тъй като притежава по-голяма изразителност, грижим се повече за него. Но и сред камъните има някои, които ни говорят повече от други. Особено ценим диамантите, рубините и изумрудите. Плащаме за тях хиляди и ги носим върху себе си. Животните са надарени с много по-големи способности за изразяване от растенията и камъните и ги чувстваме като несравнимо по-близки същества. Кучето маха с опашка, скача и във всеки момент ни казва: „Аз те обичам“ — и ние го даряваме с много грижи. Не се нуждаем до нас в креслото да бъде любимото ни растение, но ако кучето седи в креслото, това ни харесва. Котката също не може да говори, но умее да се обръща към нас със собствения си глас. Навсякъде по света хората ценят славея заради неговия глас и изразителност, а в горите има много птици, за които ние никога не мислим, защото те нямат глас. Но всички познаваме пойните птици и обичаме да отглеждаме вкъщи говорещи папагали.
В Корана се казва, че Аллах направил човека Халиф, управител на всички творения, благодарение на този негов дар — словото. Само човекът е надарен със слово. Но тогава как едни хора са подобни на камъни, други на растения или животни, а трети притежават човешки качества. Човекът, приличащ на камък, не е способен да се изразява, в него няма магнетизъм, притегателна сила. Той притежава само онова, което присъства във външния му облик — точно като камъни, били те рубини или изумруди. Ако се премахне външното, не остава нищо. Човекът, подобен на растение, е лишен от интелект, той притежава ограничени чувства, ограничена индивидуалност. Може да бъде красив, а може да прилича на трън или на отровно растение. Човекът-животно е надарен с чувства и страст, но не е способен да ги изрази. Само онзи, който е надарен със способността за изразяване, който може да говори за онова, което чувства, е истинско човешко същество.
Дарът на словото при индусите се олицетворява от Вак, богинята на речта. Защо не е бог? Защото този, който говори, е отзивчив към Създателя, към Бога вътре в нас. Индусите различават три типа хора: ракшаса или чудовище, мануша или човек, и девата — богоподобен човек. Чудовище е онзи, който е лишен от слово и чувства. Човекът-мануша е надарен с чувства, но е лишен от способността да ги изразява. Богоподобният човек е красноречив и точно това го прави богоподобен. Красноречието съществува от самото начало на времето, защото в началото било Слово, предшестващо създаването на човека. Но нито камъните, нито растенията, нито животните могли да се изразят със Слово. Това се оказало по силите само на човека и когато го усвоил, той се превърнал в инструмент на писмото за Божествената Същност. Ето защо творението е намерило в човека съвършенство, ето защо той е станал най-висш от всички живи същества. Но ако с думите си човек накърнява сърцето и чувствата на друг човек, той злоупотребява с красноречието. Една пословица гласи: „Красноречивият език е меч, побеждаващ света“. Мечът може да побеждава, но може и да убива. Езикът също е способен да побеждава или да сразява. Тази мисъл е изказана в евангелските проповеди: „Блажени са кротките, защото те ще наследят земята“.