У човека съществува и тенденция към преувеличение. Всички идеалисти, които обичат да се възхищават от нещо, имат склонност към преувеличения. Ако човек излезе от къщи и види на плакат, че прелита „цепелин“, той се стреми да впечатли своите приятели и казва, че летят двадесет цепелина. Когато те изпадат в паника, той изпитва определено удоволствие. Ако идеалистите изпитват нежни чувства към някого, те казват, че той е като слънцето и луната в небесата. А няма никаква нужда да се казва всичко това. Чрез разговори човек развива в себе си и склонност към противоречия. Заприличва на боксьор или борец — ако няма с кого да мери сили, чувства се излъган, толкова е огромна, склонността му към говорене.
Веднъж присъствах на прием в дома на приятел, където сред хората имаше един, който спореше с всеки от гостите и всички се умориха от него. Аз се стараех да избегна общуването с него, но някой ни представи и когато чу, че преподавам философия, той реши: „Ето кой ми е нужен“. След което заяви: „Аз не вярвам в Бога“. Аз го попитах: „Наистина? А вярвате ли в този свят, в красотата и многообразието му и в онова, което стои зад силата, породила всичко това?“ Той отговори: „Аз вярвам във всичко това, но защо съм длъжен да се покланям на определена личност и да я наричам Бог? Аз вярвам в това, но не го наричам Бог“. Казах му: „Вие вярвате, че всяко следствие има причина и че зад всички тези причини съществува една първопричина. Вие наричате това Причината, аз — Бог. Това е едно и също. Винаги има някой главен, когото почитате, който е над вас и на когото се кланяте, като баща ви и майка ви, има нещо светло, което обичате и на което се кланяте, има някой, към когото се отнасяте с уважение, някаква сила, пред която се чувствате безпомощен. Каква мощ трябва да притежава личността, която е създала и държи под контрол всичко това, и нима не е достойна за вяра и почитание!“ Той отговори: „Аз не я наричам божествена сила, а универсална, нещо, което действа механично и съгласува всичко“. Когато се опитвах да поддържам разговора на една тема, той скачаше на друга. Когато го следвах, той прескачаше на следващата, докато накрая не захвърлих това занимание, припомняйки думите на Шанкарачаря: „Всичко невъзможно може да се направи възможно, освен едно: не бива да водиш към истината ума на глупака“.
Стремежът да се противоречи може да се разрасне толкова, че дори ако човек чуе собствените си мисли, изречени от устата на някой друг, ще заеме противоположна позиция, за да осигури възможност за спор. Една персийска поговорка гласи: „О, мълчание, ти си безценно блаженство, скриваш грешките на глупците и даряваш с вдъхновение мъдреците!“ Колко много глупости изричаме само поради навика да говорим! Колко много безполезни слова произнасяме! Ако ни представят на някого, чувстваме се задължени да говорим, за да не ни вземат за неучтиви. И се започва такъв разговор: „Какъв ясен ден; днес е хладно“ — и още нещо за времето и т.н. Навикът да се водят безцелни разговори за времето се превръща в болест и човек не може да се успокои, докато не опустоши главите на околните с обсъждане на безполезни неща. Той не може да преживее дори една минута, без да следва тази потребност. Толкова се увлича в говорене, че в един прекрасен ден може да разкаже на непознат историята на своя живот, без да му позволи да се обади, дори човекът да е твърде раздразнен от това и да иска да каже: „Това не ме интересува?“ Хората много често изтърсват някакви тайни, за което после се налага да съжаляват. Замаян от думите, човек изпълва речта си с равнодушие, гордост и предразсъдъци, за което после се разкайва. Всичко е породено от липсата на контрол над речта. Понякога думите се оказват по-ценни от всички съкровища на света, но в други случаи словото може да се превърне в меч. Има различни начини за вдъхновение, но най-хубавият е мълчанието. Всички мистици запазват мълчание. По време на странстването ми из Индия срещнах много велики хора и всички те се въздържаха да говорят поне по няколко часа на ден, а някои мълчаха и по двайсет и четири часа на денонощие.