Съществуват много разкази за светци, живеещи в пещери в Хималаите. За тях са написани книги. Няма съмнение, че душите, достигнали висша степен на осъществяване, изпитват стремеж да се откъснат от света с неговите раздори и да потърсят кътче, където никой не би ги открил. Но и в човешката тълпа могат да се срещнат много хора, достигнали висша духовна степен. Срещал съм просветлени хора навсякъде: сред бедните и богатите, сред скитниците и управниците, сред религиозните и атеистите. Всички те непрекъснато излъчваха духовни вибрации — всеобщото братство, което по естествен начин вдъхновява душата, осъзнаваща своя вътрешен Аз, се проявяваше в тяхното ежедневие.
Десет години от живота си прекарах в Индия, пътувайки от юг на север и от запад на изток в търсене на свети души и нито за миг в ума ми не се прокрадна идеята, че светците изповядват някаква конкретна религия или вероизповедание. Индиецът почита своите божества, мюсюлманите призовават своя Бог, парсите се покланят на огъня, но вярващите, търсещите Бога, търсят тайните обители на светците. Бог говори с вярващите чрез устата на светеца, докато Богът на ортодоксите е скрит в теориите, Богът на идолопоклонниците е заключен в светините, а Богът на изследователя интелектуалец се губи в неяснота. Стремежът към духовното осъществяване, породил се в сърцето ми, ме е карал цял живот да търся тези светци. А който търси, намира. И на мен ми се удаде да намеря такива души. Срещал съм ги не само в трудно достъпни гори и в планински пещери, но и сред тълпите. Възниква въпросът: може ли да се разпознае светостта на човека по неговите постъпки? Да, може да се открие в постъпките им, но кой може да съди за тях, след като дори за мъдреца е трудно да изкаже мнение за постъпките и на най-големия грешник? Без съмнение, светостта може да се разпознае в добротата, но никой не може да определи стандарт за доброта, защото това, което е добро за един, за друг е лошо. За един е отрова, а за друг — лекарство. Всеки човек носи собствена доброта. Най-лошият човек на света, ако пожелае, може да упрекне най-добрия в недостиг на доброта, защото никога добрината на един човек не се оказва еднаква за всички и никога няма да се окаже еднаква. Но светостта сама по себе си е доброта, дори ако не съвпада със стандарта за добро на другите хора. Светостта е постоянно изливащ се фонтан от светлина. Тя е феномен сама по себе си, тя е просветление и едновременно просветлява. Светлината няма друго доказателство за съществуване, освен самата себе си. Светостта не се нуждае от утвърждаване, от защита или от гласност. Тя сама се утвърждава, сама себе си защитава и нейната светлина я оповестява.
Мнозина в този свят са се оплели в представите си за правда и лъжа. Но идва момент, когато човек започва без проблеми да отличава правдата от лъжата. Лъжата не може дълго време да издържи на всички изпитания и проверки. Само истинското злато издържа на всички проверки; така стои въпросът и с истинската святост. Светостта е постоянна и всезнаеща, тя прощава, разбира и същевременно стои зад всички и над всичко. Не можем да я разрушим, не можем да я разколебаем. Тя е красота и сила, и когато достигне съвършенство, се превръща в божественост.
Его
Суфийското понятие Нафсаниат означава слепота на личното его, което затъмня душата от момента, в който човек е вкусил от забранения плод, както е описано в преданието за Адам и Ева. Човекът е започнал своя живот на земята, получавайки храна от растителното царство. Той и за миг не се е замислял, че растенията, цветята и плодовете носят в себе си живот и искат от него същата любов, която той желае да получи от всяко същество. Неговата слепота се увеличава, когато отнема млякото на малкото теленце, което природата е предназначила за негова храна, за да може сам да му се наслади. Колкото повече растяла слепотата му, толкова и егото ставало по-деспотично и човек започнал да жертва живота на птиците и животните, за да утоли своите желания и апетит. Така той поддържал своя физически „аз“, издигнат чрез несправедливо натрупана собственост, и в резултат гъстият воал на тъмнината закрил очите му и го направил егоистичен и алчен. И единствена цел в живота му станало утоляването на страстите и апетита, осигуряването на комфорт и удобства. От човек се превърнал в животно, а от животинското ниво се спуснал до дяволското. Когато достигнал този стадий, не му останали нито Бог, нито добродетели. Призивът на Христос да обичаме враговете си не се изпълнявал, защото човекът не бил способен да обикне дори своя съсед и ближен, ако нещата засягат личните му интереси. Точно този аспект на инволюцията довел до наводнения, вулканични изригвания и катастрофи, като гибелта на „Титаник“ и сегашните обществени преврати.