В този обективен свят човекът се нуждае от обективен механизъм, за да постигне определен резултат и ако хората, които вървят по духовния път, не видят тази страна, сами доказват, че независимо от техните достойнства и духовност не им достига равновесие, и че те дават на практичния човек възможност да се надсмее над онзи, който е настроен мистично. Затова работата на Суфийското Движение е не само в това да води душите към по-високи идеали, но и да държи очите им отворени по пътя, за да могат да видят накъде вървят. Суфиите дават на онзи, който не вярва в духовния идеал, пример за придобиване на равновесие за цял живот. Човек може да се грижи за себе си и своето добро здраве, и все пак обкръжаващата обстановка да стане причина да се разболее. Това не може да се поправи. Причината не е в недостатъчната духовност на човека, а в недостига на материалност. Това не ни ли показва, че трябва да постигнем равновесие на тези две начала? Човек няма да изпита голям възторг, ако стане толкова духовен, че започне да лети във въздуха, но не ще бъде по-добър от един обикновен балон. Само този, който може твърдо да стои на земята, наистина е постигнал нещо. Не може да се каже за всеки човек, че стои на краката си. В света няма нищо по-лошо от зависимостта и ако духовността прави човека по-зависим — например от милостта на другите хора в практическата страна на живота — то такава духовност не е желателна. Духовността е власт едновременно над материалното и над духовното, тя е способност да управляваш самия себе си и да поддържаш в ред целия жизнен механизъм.
Блажено чело
Под „чело“ разбирам изражението на лицето на човека, което зависи непосредствено от неговото отношение към живота. Животът е еднакъв и за светеца и за Сатаната. Разликите в живота им се пораждат единствено от различието във възгледите им за живота. Един и същ живот за единия се превръща в рай, а за другия в ад. Има два възгледа за живота: според първия всичко изглежда лошо; според втория — всичко е хубаво. Нашият живот от сутрин до вечер е изпълнен със ситуации, в различна степен добри и лоши. И колкото по-дълбоко изучаваме тайната на доброто и злото, толкова по-ясно виждаме, че в действителност няма понятия като „добро“ и „лошо“. Всичко, което става, ни се струва добро или лошо, в зависимост от нашето отношение към обстоятелствата. На обикновения човек му е лесно да съди какво е добро и какво лошо, какво е справедливо и какво несправедливо; за мъдреца това е много трудно. Всеки човек сам превръща нещата от добри в лоши или от лоши в добри, в зависимост от своето индивидуално ниво на развитие, от чиято позиция съди. Понякога един предмет е по-деликатен и сложен от друг и тогава за човека е трудно да изкаже мнение за него. Имаше период, когато хората не разбираха музиката на Вагнер, а имаше и време, когато го признаваха за най-великия сред композиторите. Понякога сами по себе си предметите наистина са добри, но на нашето индивидуално ниво на развитие те не ни изглеждат добри. Това, което само преди няколко години се е смятало за добро, днес може да не ни изглежда такова. Детето цени най-много от всичко своите играчки, но когато порасне, започва да дава предпочитание на творбите на велики скулптори.
Това доказва, че на всяка степен от развитието му представите на човека за добро и лошо се променят. Ето защо ако се замисли, ще стигне до убеждението, че нищо не е нито лошо, нито хубаво. Ако съществуваше нещо като „добро“, то всичко щеше да е хубаво. Без съмнение има етап, когато човек е роб на своите представи за добро и лошо. Но има и ниво, при което човек се явява господар. Това умение идва при него след като осъзнае факта, че доброто и злото се пораждат от неговото отношение към живота и тогава „правилно“ и „неправилно“, „добро“ и „лошо“ стават негови роби, тъй като той знае, че е в негова власт да превърне едното в другото. Така се отварят вратите към още едно от тайнствата на живота и това ни показва, че както всяка вещ има две страни, така и във всяко действие и явление има двойственост. Във всяка справедливост е скрита и някаква несправедливост, а във всяко зло присъства и нещо добро. И човек започва да открива как светът реагира на всички негови действия. Един човек забелязва само хубавото, а друг — само лошото. В понятията на суфизма това определено отношение се нарича хайрат — изумление. И както за обикновения човек са интересни филмите, спектаклите и панаирите, така на суфия е интересен целия живот, когото съзерцава с изумление. Той не може да обясни това си отношение на света, защото няма думи, които биха могли да го изразят. Има ли радост, която може да се сравни с радостта да приемаш нещата спокойно, търпеливо и леко? Всички останали радости произлизат от външни източници, а това щастие е собственост на човека. Когато той достигне до това чувство, то не се проявява с думи, а в „блаженото чело“.