Въпросът има и друга страна. Всеки от нас е радостен да види онова, което обича, уважава, боготвори. Ако се мръщим, когато срещнем някого, то е защото той не предизвиква у нас възхищение или уважение. Любовта е божествената същност, живееща в човека, и тя принадлежи единствено на Бога. За човека любовта е урок, първата крачка на любовта към Бога. В човешката любов виждаме път към божествената любов, както малкото момиченцето получава първите уроци за семеен живот, играейки си с кукли. Човекът усвоява този урок, като обича друг човек — любимия, баща, майка, брат, сестра или учителя си. Но любовта се използва неправилно, ако не се увеличава и разпространява непрекъснато. Водата в изкуствения вир може да застои, но водата в реките е винаги чиста, защото се движи. И така човек, обичайки искрено, трябва да отгледа филиза на любовта, помагайки му да расте и да се развива.
Любовта ще изпълни своята задача, когато самият човек се превърне в любов — атмосферата около него, изражението му, всяко негово движение. А нима такъв човек може да обича един и да отхвърля друг? Самото изражение на лицето му и присъствието му са благословия. На Изток хората беседват със светците и мъдреците не заради чудесата, които правят, а защото тяхното присъствие, тяхното лице и поглед излъчват вибрациите на любовта. Тази любов се проявява в търпимостта, във всеопрощението, в уважението и способността да не обръщаш внимание на грешките на другите. Тяхната доброта скрива недостатъците на обкръжаващите, сякаш са техни собствени недостатъци. Те пренебрегват собствените си интереси заради интересите на другите. За тях не е важно в какви обстоятелства се намират, облагодетелствани ли са от съдбата или не; тяхното чело е блажено. В техните очи всеки е отражение на Възлюбения, чието име те повтарят. Те виждат святото във всяка форма и всяко същество.
Както вярващите изпитват религиозно чувство в храма, така суфият има същото отношение към всяко същество, защото за него всяко същество е храм на божествеността. Ето защо той винаги е пред своя Бог. Независимо дали човекът пред него е слуга, господар, приятел или враг, той винаги е в присъствието на Бога. За този, чийто Бог е високо в небесата, винаги съществува дълбока пропаст между него и Бога. Но онзи, чийто Бог е винаги пред него, той се намира винаги в присъствието на Бога и неговото щастие е безкрайно. Суфиите предполагат, че колкото и религиозен да е човек, без любов е нищо. Подобен на човек, който е прочел хиляди книги, но нищо не е научил, защото не е усетил любовта. Любовта не се свежда до декларации; когато се ражда, нейният глас звучи много по-високо от човешкия глас. На любовта не са й необходими думи. Те са неспособни да я изразят. Любовта може да се изрази по един деликатен начин, чрез онова, което в Персия наричат „блажено чело“.
Очарованието на живота
Често се учудваме, защо Бог е направил човека толкова слаб, че той най-често сякаш е обречен да бъде лош — дори съзираме в това Божия несправедливост. Но това не е вярно и този въпрос е изтълкуван прекрасно в арабските приказки от „Хиляда и една нощ“.
Един цар имал за слуга голям пияница. Веднъж, за да се повесели, царят заповядал на останалите слуги да напоят човека докато загуби съзнание и да го сложат в царското му легло. Когато се съмнало, засвирили музиканти, както било прието и дузина момичета запели в спалнята, за да го събудят. Събуждайки се, слугата помислил: „Какво е станало с мен? Миналата вечер бях слуга, сега лежа в царските постели и всичко наоколо изглежда царски! Слуга ли съм аз или цар?“ Той погледнал момичетата, а те всички му се поклонили. Всяко го наричало „Ваше Величество“. Той станал, излязъл от спалнята, отишъл в Дурбар и седнал на трона. Влезли везирите, поклонили му се и се обърнали към него с приветствени речи. Тогава слугата решил: „Аз навярно съм цар. Ако бях цар само в леглото, това не би значело нищо, но и тук всички до един се кланят и ме наричат «Ваше Величество!»“ През целия ден той се наслаждавал на царския живот. Вечерта дошла неговата жена. Предишната нощ, като не се върнал в къщи, тя решила, че се търкаля някъде пиян. Търсила го и като не го намерила никъде, дошла в двореца. Никой не я спрял, защото такава била заповедта на царя. Когато влязла в залата, мъжът й я погледнал, сякаш виждал смъртта. Помислил си: „Аз не мога да бъда цар, защото, ако бях цар, тя нямаше да е моята жена. Трябва да си отида с нея!“ Тя му казала: „Какво правиш тук? Ти не се върна в къщи и у нас няма парче хляб, а ти се наслаждаваш тук. Да вървим“. Той отговорил на жена си: „Не те познавам, махай се оттук“. Но тя възразила: „Ти си мой мъж, тръгвай с мен“. И жената го отвела със себе си, макар че той продължавал да твърди: „Аз съм цар, аз съм цар“. Всяка ситуация, в която се намираме, ни кара да вярваме, че сме това или онова. Това, което душата изпитва, за такова възприема и себе си. Ако душата възприеме своя външен „аз“ като дете, тя вярва: „Аз съм дете“. Ако види своя външен „аз“, когато е като старец, ще си помисли: „Аз съм старец“. Ако възприеме своя външен „аз“ в дворец, ще си каже: „Аз съм богата“. Ако види този „аз“ в колиба, ще помисли: „Аз съм бедняк“. А в действителност е само едно: „Аз съм“.