Има неща в живота, които са омагьосали човека. Хафиз е казал: „Преди нашето раждане Ти ни даваш да глътнем вино“. А Джами казва: „О, Саки, виночерпецо, прости ми, това е моята младост. От време навреме се хващам за бутилката с вино и я целувам, а понякога я отблъсквам“. Такива сме всички ние. Детето ту гали и целува куклата, ту я хвърля на земята и я чупи, а в замяна взема друга. Понякога наричаме някого свой приятел, друг път го обявяваме за враг. Понякога казваме, че ни харесва някоя националност или раса, а в следващия момент враждуваме с нея. Ние сме като децата и затова сме непостоянни.
Човекът, в своя сън за живота, постоянно гони бягащите облаци. А когато се събуди? Когато дойде неговата жена? Коя е тя, тази жена? Жената е разрушителната стихия на природата; когато тя идва като смърт, човек вижда, че всичко, което е притежавал и което е считал за свое, остава назад — неговото име, слава, имущество. Всичко това го има само за онзи, който е жив, а за него остава само гробът. Не може да вземе нищо със себе си. В този миг осъзнава, че нищо наоколо не може да му даде вечно спокойствие и удовлетворение, и започва да търси нещо истинско.
Това е въпрос на егото, на съзнанието. Има една индийска пословица, която гласи: „Унижението на мъдрия не пропада даром. Семето пада в праха, за да прерасне“. След като мъдрият човек унизи себе си до праха, този прах ще осигури неговия разцвет. Това все още няма да бъде истинско господство, но ще го подготви към по-висока степен на развитие.
В Корана се казва: „Муту кубла анта Муту“, което означава: „Умри преди смъртта“. Суфият умира преди своята физическа смърт и още приживе разбира какво ще бъде след нея. С други думи, той кани жена си да го посети и я приветства в своята царственост, тъй че вместо да й позволи да го отведе със себе си от двореца, може дори да се наслаждава на живота с нея, със своята жена, на земята. Казано с други думи — той става жив мъртвец.
Когато човек разбере с ума си, че всички прояви в този свят са проява на единната същност, той възкликва: „На кого трябва да се кланяме, какво да почитаме, щом като самите ние сме всичко? И от кого да се страхуваме?“ И той забравя собствената си личност. Щом като се състои от много различни органи и различни атоми и измерения, и в същото време си остава личност, защо тогава единната същност да не може да бъде Личност? С ума си признаваме, че всички ние сме едно. Но когато някой ни причини болка, не можем да го понесем и вече не мислим, че той и ние сме едно. Когато някой ни причини вреда, ние го проклинаме. Но ако считаме, както по-рано, че той е същото, което сме и ние, нима ще го проклинаме?
Самоотверженост
Всеотдайността, наречена в суфизма енкесар, не е само украшение за природата на човека, която придава доброжелателност на неговите слова и маниери, а дарява с достойнство и сила, които идват от духа на независимостта — този верен признак на мъдростта. Често всеотдайността изпълва духа на човека със смирение, освобождава го от опиянението, затъмняващо душата. Независимостта и безпристрастността са двете крила, които позволяват на душата да лети. Те се раждат от духа на всеотдайността. От момента, когато духът на всеотдайността започва да се разгаря в сърцето на човека, неговите думи и постъпки са изпълнени с такова благородство, каквото не може да даде никоя земна власт и богатство.