Има множество идеи, опияняващи човека, много чувства, въздействащи като вино на душата, но няма по-силно вино от виното на всеотдайността. В него са заключени могъщество и чувство за собственото достойнство, каквито нито едно обществено положение не може да даде. Да станеш някой е ограниченост, какъвто и да си. Дори онзи, който се е провъзгласил за владетел на света, не може да бъде господар на вселената. Както и преди, господарят на земята си остава роб в небесата. Самоотвержен човек е този, който не е никой и в същото време е всеки.
Ето защо пътят на суфия е да стане никой, а не да бъде някой. Именно това чувство на нищожност — „аз съм нищо“ — превръща сърцето на човека в празна чаша, в която се влива виното на безсмъртието. Това състояние е благословия, към която се стреми всяка душа, търсеща истината. Лесно е да станеш учен и не е много трудно да станеш мъдрец. Напълно по силите на човечеството е да стане добро; но има постижение, което е по-велико и по-високо от всички, изброени по-горе и то е да станеш никой. Тази идея — да станеш никой, може да изплаши мнозина, защото по своята природа човек се стреми да се хване за нещо, а неговият „аз“ се хваща за собствената му личност, за неговата индивидуалност. Но ако човек се издигне над това, той сякаш се е изкачил на Еверест. Достигнал е точката, в която свършва земята и започват небесата.
Главната цел на суфия е с помощта на мислите за Бога да направи несъвършения „аз“ незрим дори за собствените си очи. Моментът, когато пред него застане Бог, а не неговия „аз“, за него е миг на съвършен благослов. Моят муршид, Абу Хашим Мадани, казваше, че има само една добродетел и един грях за душата, тръгнала по този път: добродетел е когато тя осъзнава Бога, грях — когато не го осъзнава. Никакво обяснение не е способно напълно да опише достоверността на това твърдение, освен опита на съзерцателя, пред когото се отваря прозорец в небесата, ако той познае Бога. Докато осъзнава своя „аз“, опитът е неуспешен. Нали всички трагедии в живота са предизвикани от съзнанието за собствения „аз“. Това е причината за болката и скръбта и всичко онова, което може да освободи човека от мисълта за самия него, в определена степен му помага да се избави от болките, но абсолютно облекчение може да му донесе само осъзнаването на Бога.
Духът на консерватизма
Съществуват две гледни точки за всичко, което се случва в света: либерална и консервативна, и всяка от тях дава на човека чувство на удовлетворение, защото и двете имат определени достойнства. Когато някой гледа на своето семейство от консервативна гледна точка, той се чувства горд с него и винаги постъпва така, за да не посрами честта и достойнството на своите предци. Той продължава рицарските традиции на далечните прадеди и поема задължение да защитава и пази всеки, които принадлежи към фамилията — и достойния и недостойния. По този начин поддържа жизнения пламък, горял много години, носейки го в дланите си през целия живот, подобно на светилник, осветяващ пътя. Ако човек гледа на своята нация от консервативна позиция, той се изпълва с патриотизъм, който замества религията в съвременния свят. Без съмнение, това е добродетел — човек започва да възприема цялата нация като свое семейство. Той се грижи не само за своите деца, но и за децата на цялата нация. Човек жертва своя живот, когато възникне необходимост, за да защити нацията или честта, достойнството и свободата на своя народ.
Духът на консерватизма е индивидуализиращият дух, централна тема на цялото творение. Това е дух, действащ като слънце. Той носи всепроникващата светлина, и именно нейната сила, действаща в природата, събира много клони в едно стъбло и много листа на един клон. Именно този дух присъства в тялото на човека, задържа в един организъм ръцете и краката, и осигурява неговата индивидуална цялост. Но винаги съществува опасност, разраствайки се прекалено, този дух да предизвика застой. Ако човек твърде много се гордее със семейството си, той живее само със съзнанието за гордостта, забравяйки дълга си пред човечеството, и не забелязва нищо, което да го свързва с другите хора, извън тесния кръг на неговото семейство. Ако такъв застой обхване мащабите на нацията, той води до всевъзможни бедствия — войни и революции, пълни с насилия и жестокости. Преживеният неотдавна от човечеството кошмар бе следствие от световния застой, предизвикан от крайното преклонение пред консервативния дух.
Това ни доказва, че неправилно считаме едно нещо за добродетел, а друго — за грях. Това, което е добродетел, може да се превърне в грях. Добродетелта или грехът не са постъпки. Това е състояние, отношение, което подбужда човека към определени постъпки, а последствията от тези постъпки го правят добродетелно или греховно. Животът е движение, смъртта — спиране на движението; застоят го прекъсва, циркулацията осигурява движение. Консервативният дух е полезен дотогава, докато се движи — т.е. докато се разширява. Ако човек, горд със своето семейство, след като изпълни дълга си по отношение на близките си, направи следващата стъпка и помогне на своя град, а след това защити своята нация, значи той се развива. И неговата фамилна гордост и патриотизъм, разбира се, са добродетелни, защото го водят от една степен към друга, много по-висока.