Да бъдеш човек е велика привилегия, тъй като можем да развиваме в себе си човечност и да бъдем хора не само външно, но и в ума и постъпките си. Привилегията е в това, да бъдеш човек, който е идеал на Бога. Не скала, която не знае кой стои върху нея — цар или бедняк, светец или грешник; не и ангел, у когото няма сърце, за да изпитва чувства заедно с другите и да ги съпреживее — те чувстват само величието на Бога. Само човекът е бил надарен със сърце. Един индийски поет е казал: „Да станеш наби, светец или пророк, гати, кутба, това е много трудно. Какво мога да ти разкажа за битките им в живота, когато даже да станеш човечен човек е толкова трудно?“ Разбира се, да се достигне високото ниво на духовността не е лесно. Затова първо трябва да се опитаме да станем хора. Не е много сложно да станеш ангел; да бъдеш материален също е просто; но да живееш в свят, пълен с битки и в същото време да бъдеш човек е много трудно. Ако това ни се удаде, ще станем миниатюри на Бога на земята.
Уважение и любезност
Има добродетелност, която суфиите наричат муруат, добродетел, която е твърде изтънчена, за да я опишем с думи. Тя означава въздържание от онези действия, в които има неуважение към някой друг, или взема под внимание неговата възраст, положение, знания, достойнства. Онзи, комуто е свойствена тази добродетел, я проявява не само по отношение на важни или достойни хора, защото когато това качество се развие, то се проявява към всички.
Грубостта и муруат са несъвместими. Това качество не се свежда само до уважение. То е нещо много по-фино — едновременно е и внимание и уважение. В пълното си развитие тази добродетел може да стане толкова силна, че човек от уважение и услужливост започва да се примирява с липсата на тези достойнства в другия. И когато някой достигне това ниво, човешкото поведение доближава своя край и човек започва да постъпва като светец.
Човекът е роден на този свят не само за да яде, да пие и да се ожени. Той е роден, за да изгради съвършен човешки характер. В това му помагат наличието на дълбоки мисли и вниманието му към другите. Дори при цялото могъщество, положение, богатство, знания и всички останали блага на света той си остава беден, ако не му достига това богатство на душата — правилното отношение към другите. Всичко красиво, което ни обкръжава, остава извън нас. Доверие заслужава само онази красота, която може да се намери и да се развие в своя собствен характер. Човек може да прояви липса на муруат ако не с думи, то с поглед. Не е задължително да говориш, за да бъдеш груб. В погледа, в интонацията, в маниера да седи или да ходи, в това как затваря вратата след себе си, човек може да прояви своите чувства. Дори само да мълчи, той може да застави вратата да проговори. Не е толкова просто да контролираш себе си, ако не управляваш своя ум.
Фини неща като това е особено трудно да се научат и следват в живота. Днес мнозина виждат в тях проявяване на слабости, но онова, което може да се практикува само при пълно владеене на себе си, не може да бъде слабост. Няма вреда от това да отделиш внимание и да проявиш услужливост дори и по отношение на онзи, който не заслужава. Макар такива постъпки да не носят изгода, все пак те си остават практика, а именно такава практика прави човека съвършен.
Милосърдие
Щом само душата се докосне до вътрешното царство, което е божествено царство, нейното истинско благородство се проявява в милосърдието, което суфиите наричат кулк. Царете и хората с аристократичен произход се учат на милосърдие, макар че това качество се ражда в човешкото сърце. Това означава, че всяка душа се изпълва с аристократизъм от момента, в който се докосне до вътрешното царство. Истинският аристократизъм е благородството на душата, когато във всяко чувство, мисъл, дума и действия тя започва да проявява милосърдие — качество на самия Бог. Милосърдието няма нищо общо с покровителственото отношение — то е глупав маниер. Преди да прояви това качество на благородните, милосърдният човек се стреми да се скрие дори от собствените си очи.