— Ела да седнеш. Ковчежник. Утре слизам. Надали ще имам късмета пак да си побъбрим.
Седнах. Третия захлопна книгата, която бе разтворил на масата,и неусетно я прикри. Мистър Костело се разсмя.
— Хайде, Трети, покажи на Ковчежника. Можеш да му се довериш — той е добър човек. Ще се гордея, че съм пътувал с него.
Третият се поколеба, после надигна книгата от скута си. Оказа се „Космическият кодекс“. Всеки офицер трябва да го назубри наизуст, за да си получи удостоверението. Но не е от книгите, дето се четат за развлечение.
— Третият тъкмо ми показваше какво може и какво не може да върши един капитан — обясни мистър Костело.
— Да де, нали ме помолихте — каза Третия.
— А, чакай малко, чакай малко — бързо го прекъсна мистър Костело. Имаше такъв навик понякога. То просто бе част от него, като сродяващата коса, като широката усмивка и начина, по който скланяше глава настрани и питаше какво си казал преди малко, защото не е дочул. — Чакай малко, нали искаше да ми покажеш този материал?
— Ами да, мистър Костело — каза Третия.
— Доброволно ми говореше за ограниченията на Капитана, нали?
— Ами… комай е тъй. Сигурно.
— Сигурно — радостно повтори мистър Костело. — Кажи на Ковчежника какво ми прочете преди малко.
— Това, дето го намерихме в книгата ли?
— Знаеш кое. Сам го прочете, нали?
Третият ме погледна малко неуверено и посегна за книгата. Мистър Костело я затисна с длан.
— О, не си прави труда да дириш. Можеш да си го спомниш.
— Да, комай ще мога — съгласи се Третия. — То е нещо като предпазна мярка. Да речем, че някой ден Капитана вземе да постъпва неправилно и екипажът реши, че командите са в ръцете на безумец. Е, нещо ще трябва да се стори. Екипажът има правото да избере един офицер и чрез него да поиска отчет от Капитана. Ако той откаже или отчетът не е удовлетворителен, то хората имат правото да го изолират в каютата му и да овладеят кораба.
— Мисля, че съм чувал за това — казах аз. — Но и Капитана има права. Екипажът е длъжен начаса да рапортува по космическата връзка и в най-близкия космодрум ще последва съдебен процес.
Мистър Костело ни гледаше и възхитено клатеше голямата си глава. Третия погледна часовника си и стана.
— Трябва да поема управлението. Ще дойдеш ли. Ковчежник?
— Бих желал да поговоря с него — каза мистър Костело. — Ще можеш ли да си намериш друг свидетел?
— О, сигурно, щом казвате — от-върна Третия.
— Но ще намериш някого, нали?
— Абсолютно.
— По-безопасен кораб не съм виждал — каза мистър Костело. — Чудесно е да знаеш, че вахтеният няма да сбърка командите.
И аз мислех същото, та се зачудих как не сме се сетили досега. Гледах подир излизащия Трети и си стоях на мястото, доволен, че мистър Костело иска да поговорим.
Той пак ме огря с широката си усмивка. Пъхна една херметична чаша в нагревателя и ми я подаде собственоръчно.
— Кафе. Рецептата е моя тайна. Нищо друго не пия.
Опитах, беше чудесно. Много щедър човек е тоя мистър Костело. Докато пиех, той ме огряваше с погледа си.
— Какво знаеш за Боринкен?
Разправих каквото знаех. Боринкен е чудесно място, „четири деветки земна норма“ — тоест климат, гравитация, атмосфера и екология съвпадат със земните 99,99 на сто. Разказах му за единствения град на планетата и за основния поминък — добива на кожи. Кожух от глункер не се износва. На бяла светлина има зелен блясък, а в сини лъчи пламти като жива жарава и целият кожух може да се побере в шепа, толкова е лек и пухкав. Идеален товар.
Разбира се, на Боринкен имаше и други неща — редки изотопи, хранителни продукти, билки и прочие, та дори и да секне търговията с глункер, планетата пак няма да е зле. Но кожите бяха привлекли населението, кожите бяха изхранвали града в ранните години и все още половината жители си оставаха трапери.
Мистър Костело изслуша всичко това с уважение.
— Съжалявам, че трябва да слезете там, мистър Костело — завърших аз. — Бих искал пак да ви видя. Да ви се обадя, като мина отново, макар че не вярвам да имате много свободно време.
Той стисна ръката ми с едрата си длан.
— Ковчежник, ако нямам време, ще зарежа всичко. Ясно?
О, как чудесно умееше да зарадва човека! А после, представете си, покани ме право в кабинета си. Връчи ми чаша сладко червено вино с аромат на канела и ми показа багажа си. Беше голям колекционер. Имаше едно-две парченца цветна хартия, каза ми, че това са марки отпреди космическата ера. Имаше и скъпоценни камъни и можеше да разправи чудесна история за всеки от тях.
— Това, което държиш в ръка, е струвало живота на един крал и е погубило цяла империя. Този пък някога е бил толкова охраняван, че хората не знаели дали съществува или не. На него се основала цяла религия… а като изчезнал, изчезнала и религията.