Е, да не повярва човек, че едно място може толкоз да се промени в такъв кратък срок. Боринкен беше чудесна, волна планета. Нали разбирате, имаше само един голям град и няколко ловджийски селца, пръснати из дивите области. Ако обичаш да имаш компания, настаняваш се в града и работиш в кожарските фабрики или по поддържането. Ако си самотник, тръгваш на лов за глункери. Всекиму се намираше място на Боринкен.
Но този път беше съвсем другояче. Първо, бога ми, на борда дойде човек със значката на Планетното правителство да цензурира музикалните записи — даже документ си имаше за това. После открих, че кметството е реквизирало складовете — моите складове — и ги е превърнало в общежития.
А къде бяха стоките — кожите и кюлчетата за износ? Къде да прехвърлим товара? Ами че в къщите — в стотиците къщи наоколо, празни до една, докато новите общежития бяха претъпкани с народ. За пръв път откакто съм в Космоса, ми се наложи да моля за отсрочка, та да не объркам нещо.
Както и да е, това ми даде възможност да пообиколя града — а такъв късмет рядко ми се случва. Каква гледка! Всичко живо се изнасяше от къщите. Големите сгради се превръ-щаха в кухи черупки, натъпкани с безкрайни редици от нарове. По улиците висяха лозунги: „ЧОВЕК ЛИ СИ ИЛИ СИ САМ?“, „ЕДНА КЕРЕМИДА ПОКРИВ НЕ ПРАВИ“, „ДЯВОЛЪТ МРАЗИ ТЪЛПАТА!“ Но най голямата промяна усетих едва когато зърнах на стъклената врата на бара надпис: „ТРАПЕРИТЕ — ВЪН!“
Нямаше трапери по улиците — нито един. Те бяха една от туристическите атракции на Боринкен с кожусите от глункер, с развените дълги коси и далечния блясък в очите им, какъвто никога не ще срещнеш у космонавт. Щом усетих липсата им, взех да забелязвам надписа „ТРАПЕРИТЕ — ВЪН!“ навсякъде — по магазини, по ресторанти, по хотели и театри.
Стоях на ъгъла, оглеждах се и се питах какво по дяволите става, когато един местен полицай ми подвикна нещо от патрулната си едноколка. Не го разбрах и вдигнах рамене. Той рязко зави назад и спря до мен.
— Какво става бе, село? Капаните ли си изгуби?
— А?
— Ако ти се стои сам, глункер такъв — изръмжа той, — в Центъра имаме единични килии, тъкмо като за теб.
Зяпнах го тъпо. И за мое изумление. от кабината се подаде още едно ченге. А пък колата беше едноместна. Кой знае как се бяха натъпкали вътре.
— Къде ти е ловният район, шушумиго? — рече вторият.
— Нямам ловен район — отвърнах аз и посочих кораба, извисен като могъща кула. — Ковчежник съм на оня кораб.
— О, за бога! — рече първото чен-ге. — Трябваше да се сетя. Слушай, космонавте, бързо се чифтосвай, да не те тълпосаме. Тук не е място за самотари.
— Нещо не ви разбирам, господин полицай. Аз само…
— Аз ще го поема — обади се някой. Озърнах се и видях висока жена край отворената врата на една от стотиците празни къщи.
— Върнах се да взема туй-онуй — добави тя и в гласа й прозвуча истерична нотка. — Когато свърших, по тротоара нямаше жива душа. Цял час чакам да тръгна с някого.
— Ама вие знаете ли какво значи да влизате вътре сама? — рече единият полицай.
— Знам… знам. Само си взех нещата. Нямаше да стоя там. — Тя с мъка надигна пред себе си натъпкана раница и уплашено повтори: — Само си взех нещата.
— Е, добре. Но друг път да внимавате. Хайде, тръгвайте с тоя Ковчежник. И вземете да му обясните как стоят нещата — той изглежда не разбира кое е редно и кое не.
— Ще му обясня — благородно отвърна тя.
Огледах я. Не беше красива. По-скоро едра и глупава.
— Сега всичко ще се оправи — каза тя. — Да вървим.
— Накъде?
— Ами към Централното общежитие, мисля.
— Аз трябва да се връщам на кораба.
— О, господи! — пак се отчая тя. — Веднага ли?
— Не, не веднага. Ако искате, ще сляза с вас до града.
Тя посегна за раницата, но аз бързо я метнах на гръб. После навъсено запитах:
— Да не би всички да са полудели?
— Полудели? — тя тръгна напред и аз я последвах. — Не, не мисля.
— Ами това? — настоях аз. Посочих към един плакат с надпис: „НЯМА СТЪЛБА С ЕДНО СТЪПАЛО“ — Какво означава?
— Каквото е написано.
— И трябва да го пишете с ей-такива букви, за да ме осведомите, че…
— О! — рече тя. — Питате какво означава! — Изгледа ме някак странно. — Ние открихме нова истина за човечеството. Вижте, ще се помъча да ви обясня както го казаха снощи Люсилите.
— Коя е тая Люсил?
— Люсилите — повтори тя с мек упрек. — Всъщност предполагам, че е само една… макар, разбира се, в студиото да има още някой през цялото време. Но като гледаш тридеото, сякаш четири Люсили приказват едновременно, в хор.