Мистър Костело не ме бе забравил. Носеше бутилка от същото червено канелено вино и както винаги се държеше като любим вуйчо. Разправих за посещението си в Центъра и това му достави огромно удоволствие. Каза, че така си и знаел, щяло да ми хареса. Всъщност още не бях решил дали ми харесва или не.
— Помисли! — каза той. — Цялото човечество, сляно в едно цяло. Знаеш ли принципа на сътрудничеството, Ковчежник? Знаеш го. Двама души, работещи заедно, могат да произведат повече от двама, които работят отделно. Е, а какво ще стане, когато хиляди… милиони… работят, спят, хранят се, мислят, дишат заедно?
Както го каза, звучеше чудесно. Изведнъж той надникна през рамото ми и очите му се разшириха съвсем лекичко. Натисна едно копче и шофьорът плавно спря.
— Хванете онзи там — изрече мистър Костело в микрофона.
Две от колите се стрелнаха по улицата и обградиха някакъв човек. Той се врътна надясно, наляво, после едната кола го блъсна и мина през него.
— Горкият — рече мистър Костело и даде сигнал за тръгване. — Някои от тях просто не искат да разберат.
Мисля, че ужасно съжаляваше. За русата жена не знам. Тя даже не надникна навън.
— Вие кмет ли сте тука? — запитах аз.
— О, не. Само нещо като посредник. От всичко по малко. Мога да помогна тук-там.
— Да помогнете ли?
— Слушай, Ковчежник — доверително каза той. — Сега съм гражданин на Боринкен. Тук е новата ми родина и аз я обичам. Готов съм да отдам всичките си сили, за да й помогна. Независимо от цената. Този народ е открил истината. Ковчежник. Прекланям се пред него. Смирено се прекланям.
— Аз…
— Говори, човече! Нали съм твой приятел.
— Високо ценя това, мистър Костело. Та исках да кажа, че видях Центъра и прочие. Просто още не съм решил. Нали разбирате — дали е добро или не.
— Спокойно, не бързай — меко отвърна той с мощния си глас. — Не бива да се тласкат хората насила към истината, не съм ли прав? Живата истина. Хората просто сами я виждат.
— Да — съгласих се аз. — Да, мисля, че е тъй.
Понякога е трудно да отговориш на мистър Костело.
Колата спря край висока сграда. Русата жена се надигна и мистър Костело собственоръчно отвори вратата. После почука с пръст по екрана на тридеото.
— И да го направиш много добре, Люсил. Ще те гледам.
Тя го погледна. Леко ми се усмихна. Някакъв мъж слезе по стъпалата и я придружи към входа. Ние потеглихме.
— В живота си не съм виждал по-красива жена — казах аз.
— Тя много те харесва. Ковчежник. Помислих върху това. Стори ми се прекалено.
— Какво ще речеш, ако стане само твоя? — рече мистър Костело.
— О, тя няма да поиска.
— Ковчежник, дължа ти една голяма услуга. Бих желал да се отплатя.
— Нищо не ми дължите, мистър Костело!
Пийнахме по малко вино. Голямата кола безшумно се плъзгаше към космодрума.
— Трябва ми помощ — каза той след малко. — Познавам те. Ковчежник. Такъв човек ще ми свърши работа. Казват, че си бил гениален метематик.
— Не точно математик, мистър Костело. Просто аритметика — статистика, обменни таблици и прочие. Сега съм си тъкмо на мястото.
— Не, не си. Ще бъда откровен. На Боринкен вече съм поел достатъчно отговорност и не желая повече, нали разбираш, но народът ме насилва. Искат ред, мир и благоприличие. Искат да са кротки и спретнати като твоите инвентарни списъци. Е, добре, аз мога да ги организирам, но за да поддържам тая организация, ми трябва усърден ум като твоя. За да планирам бъдещето, ми е нужна пълна статистика на ражданията и смъртните случаи. Трябва ми разпределение на дажбите по калории, за да използуваме хранителните излишъци. Искам, всъщност разбираш. Щом прогоним дявола…
— Кой дявол?
— Траперите — тежко изрече той.
— Те наистина ли вредят на гражданите?
Той ме изгледа шокиран.
— Нали заминават и прекарват по цели седмици съвсем сами със зловредните си мисли? Те са скитащи клетки, диви клетки в тялото на човечеството. Трябва да бъдат унищожели.
Неволно помислих за моите товари.
— Ами търговията с кожи? Той ме изгледа така, сякаш бях ка-зал нещо неприлично.
— Скъпи ми Ковчежник, нима ще оцениш някакви си кожи над без-смъртната душа на расата?
Не бях помислил за това.
— Сега сме едва в началото. Ковчежник настоятелно продължи той.
— Боринкен е първата крачка. Това велико същество. Човечеството, ще се прослави със своето единство из цялата Вселена. А ние с теб ще им покажем как да го сторят, нали, мой човек?
Приведох се напред, за да видя лъскавия връх на космическия кораб.
— Обичам си сегашната работа. Но… договорът ми свършва след четири месеца.