Колата излезе на космодрума и забръмча през стартовата зона.
— Мисля, че мога да разчитам на теб — звучно изрече мистър Костело. — Спомняш ли си оная шегичка, Ковчежник?
Той дръпна едно лостче и внезапно собственият ми глас изпълни купето: „Взимам бакшиши от пътниците.“
— А, това ли — рекох аз и мислех да добавя ха-ха, но след първото ха разбрах накъде бие. — Мистър Костело, нали няма да го използувате против мен?
— За какъв ме мислиш? — учуди се той.
Спряхме до рампата. Той излезе с мен. Подаде ми ръка. Дланта му беше топла и сърдечна.
Ако след изтичането на договора размислиш относно ковчежническата работа, просто се обади по телефона. Ще ме свържат. Можеш да пораз мислиш до следващото идване тук. Не бързай — пръстите му се впиха в рамото ми тъй яко, че неволно се намръщих. — Но повече няма да се бавиш, нали, мой човек?
— Тъй мисля — рекох аз.
Той седна до шофьора и потегли обратно. Стоях, гледах подир него и се опомних едва когато колата се превърна в черна точица сред стартовата зона. Бях сам в подножието на рампата. Чувствувах се беззащитен.
Завъртях се и хукнах нагоре към шлюзовата камера, та час по-скоро да се озова сред хората.
Тъкмо по този курс взехме лудия пътник. Казваше се Хайнс. На Боринкен изпълнявал длъжността консул на Обединената земя. Отначало нямах неприятности с него, защото дипломатическите паспорти се обработват лесно. На петата вахта след Боринкен той почука на вратата ми. Посрещнах го с удоволствие. Самотата в каютата ме плашеше и се радвах на компанията.
Не че беше кой знае каква компания. Луд, казвам ви. Още първия път нахълта в каютата и заяви:
— Дано да не ви смущавам. Ковчежник, но просто ще полудея, ако не сговоря с някого.
Седна на ръба на койката ми, стиска главата си с две ръце и дълго се клати напред-назад, без да каже нито дума. После промърмори: „Извинявайте“ и излезе. Луд за връзване.
Но скоро се върна пак. И наприказва нечувани щуротии.
— Знаете ли какво стана с Боринкен? — питаше, но не чакаше отговор. Знаеше отговора. — Ще ви кажа какво му е на Боринкен. Боринкен полудя!
Макар че нямаше много място, продължавах да си работя, но Хайнс просто не можеше да се отърве от мисълта за Боринкен.
— Човек не би повярвал, ако не го е видял с очите си. Отначало малкият клин се забива в единственото възможно място — между гражданите и траперите. Те никога не са се карали — никога! И изведнъж траперът се превръща в заплаха. Как стана, защо, един господ знае. Първо тия смехотворни опити да се докаже, че те внасят нездраво влияние в обществото. Да, смехотворни — кой би ги приел сериозно? А после промените. Няма нужда да доказваш, че траперът е сторил нещо. Стига само да докажеш, че е трапер. И толкоз. А след това… как да се предвиди подобна лудост? — почти изпищя той. — А след това всеки, който търси усамотение, попада в един кюп с траперите. Всичко стана толкова бързо… проспахме го. И ето че човек не смее да остане сам в стаята дори за секунда. Изоставиха къщите си. Построи ха общежития. Всеки гледаше съседи си със страх, страх, страх… Знаете ли какво направиха? — изрева той.
Изгориха картините, всяка картина, която им падна под ръка — нали са рисувани от сами художници? А неколцината оцелели творци… видях ги. Работят по двама, по трима на едно общо платно.
Гой се разплака. Честна дума, заплака, както си седеше.
— Магазините са пълни с продукти. Жътвата продължава. Камиони те се движат, самолетите летят, децата ходят на училище. Стомасите са пълни, автомивките работят, някои хора забогатяват. Познавам един човек на име Костело, само преди няколко месеца пристигна от Земята и вече притежава половината град.
— А, мистър Костело, знам го — казах аз.
— Знаете го? Как тъй?
Разказах му за пътуването с мистър Костело. Той неволно се отдръпна от мен.
— Значи ти си бил оня!
— Кой оня? — озадачено запитах аз.
— Ти си човекът, който свидетелствува против своя Капитан, сломи го, накара го да си подаде оставката.
— Нищо подобно не съм вършил.
— Аз съм консулът. Аз водих делото, човече! Там бях! Имаше запис, в който гласът на твоя Капитан признаваше безумието си и заявяваше, че при опит да бъде сменен, ще вдигне оръжие срещу екипажа. После запис на твоето свидетелство, че гласът наистина е негов и че си присъствал в момента на изявлението. И запис на Третия офицер, че не всичко е наред с ръководството на кораба. Той отричаше, но гласът беше негов.
— Чакайте, чакайте — прекъснах го аз. Не вярвам, тия работи не стават без съдебен процес. А процес нямаше. Никой не ме е потърсил.
— Щеше да има процес, идиот такъв! Но Капитана взе да бълнува за покер без теглене, за това, че екипажът се плашел от готвача, че офицерите не смеели да застъпят на вахта без свидетели. По-щура история не бях чувал. И Капитана изведнъж разбра всичко. Беше стар, болен, грохнал, сломен. За всичко обвини Костело, а Костело каза, че е получил записите от теб.