— Мистър Костело не би сторил подобно нещо!
Трябва да се бях ядосал. Разказах му какъв велик човек е мистър Костело. Онзи се опита да ми разправя, че мистър Костело бил изгонен от Триумвирата заради някакви неприятности във Върховния съд, но аз не исках да слушам такива лъжи. Обясних му как мистър Костело ни отърва от измамници в покера, как ни спаси от отравяне и осигури за всички безопасен полет.
Спомням си как ме изгледа и някак странно прошепна:
— Какво е станало с човешкия род? В какво сме се превърнали през тия векове на мир, доверие, сътрудничество и безконфликтност? Ето го, недоверието на човек към човека дебне под тънката кожа и само чака нужния вампир да я пробие, чака отново да избухне в омраза и самоубийство… Господи! — Изведнъж изкрещя той насреща ми. — Знаеш ли кое ме крепеше? Надеждата, че въпреки цялата си погрешност, въпреки цялото си безумие, тая боринкенска идея за Единното човечество е принцип. Ненавиждах я, но докато беше принцип, можех да я уважавам. А всъщност всичко идвало от Костело… Костело, който не играе, но използва страха, за да измени правилата на покера… Костело, който не яде от вашата храна, но ви плаши с отрова… Костело, който отлично знае за вековете безупречни междузвездни полети, но чрез страха заставя вахтените офицери да се съмняват в себе си, ако нямат свидетел… Костело, който движи всичко, без да се показва. Боже мой, Костело не се интересува от нищо! Това изобщо не е принцип. Просто Костело пръска страх навсякъде, за да укрепи силата си!
Плачейки от ярост и омраза, той изтича навън. Трябва да си призная, че разговорът ме постресна. Навярно даже бих поразмислил върху казаното, но той се самоуби, преди да стигне до Земята. Луд беше.
А ние продължихме по кръга както винаги, с твърдо разписание: товарене, разтоварване, старт, полет, кацане. Зареждане, митница, инвентаризация. Ядене, сън, работа. Имаше някакво разследване за Хайнс. Когато узна, мистър Костело изпрати съболезнователна космограма. На следствието не казах нищо, само споменах, че мистър Хайнс бил разстроен, пък и така си беше. Пристигна нов помощник-инженер, който свиреше чудесно на акордеон. Един от нашите напусна и се засели на Караньо. Все обичайки неща, само дето си подготвих молбата за оставка, като оставих празна графата за бъдеща работа.
И тъй, както си му е ред, пак се върнахме към Боринкен и, представете си, заварихме там космическия флот на Обединената Земя. Не бях предполагал, че имат толкова много кораби. Изпъдиха ни — такива са военните, само команди и никаква информация. Здравата бяха стегнали Боринкен; долу имало някакви сражения. През тая блокада не успяхме нито да пратим, нито да получим вести. Капитана побесня — наложи се да използува вместо гориво част от товара, та трябваше шест пъти да преправям описите. Временно прибрах молбата настрани.
Дойде редът и на Сигма, където престояхме два дни, за да влезем в графика, после, както винаги — Чучулига.
И кой ме чакаше на Чучулига? Самият Варни Ротийл, нашият бордови лекар отпреди години, когато току-що бях излязъл от Академията. Сега имаше шкембенце и по всичко личеше, че преуспява в живота. След радостните възгласи той седна и ме огледа трезво, ама наистина трезво. Казах му, че Вселената е малка — знаех, че е станал голяма клечка на Чучулига, но кой би помислил, че ще цъфне на космодрума тъкмо когато кацам!
— Цъфнах тук именно защото ти кацаш, Ковчежник — рече той.
И преди да разбера какво има предвид, взе да ме разпитва. С какво съм се занимавал сега, какво съм възнамерявал за в бъдеще.
— Ковчежник съм от дълги години — отвърнах. — Защо мислиш, че искам да стана нещо друго?
— Просто се питах. И аз се питах.
— Е, може да се каже, че още не съм решил окончателно… пък и изскочиха разни пречки… но имам нещо като предложение. — Разказах му в най-общи линии колко важен човек е станал мистър Костело и как иска да ида при него. — Обаче ще се наложи да изчакам. Тия проклети военни са стегнали кордон около Боринкен. Не казват защо. Но каквото и да е, мистър Костело ще надвие. Ще видиш.
Барни ме погледна някак навъсено. Никога не бях виждал толкова странно изражение. Впрочем не, виждал бях. Също като на стария Железен човек в деня, когато напусна кораба и си подаде оставката.
— Какво има, Барни!? — запитах. Той се изправи и през стъклената врата посочи към бяла едноколка, паркирана пред приемната станция.