— Ела.
— О, не мога. Трябва да…
— Ела.
Вдигнах рамене. Работата можеше да почака. Тук Барни командуваше. Все щеше да ме прикрие някак.
Той отвори вратата и добави, сякаш бе прочел мислите ми:
— Все ще те прикрия някак. Слязохме по рампата, вмъкнахме се в едноколката и потеглихме.
— Къде отиваме?
Но той не каза нищо. Просто подкара напред.
Чучулига е прекрасна планета. Според мен дори и Сигма не може да се сравнява с нея. Управлява се изцяло от Обединената Земя; няма никакви, ама никакви местни власти. Същинска райска градина и всички искаха да си остане точно такава.
Прехвърлихме един хълм и се спуснахме по лъкатушен път, ограден — честна дума! — с истински земни тополи. Долу имаше малко езерце с песъчлив плаж. Не се мяркаше жива душа.
Зад един завой през пътя изведнъж пробяга жълта черта, после червена, след това отпред заискри почти прозрачна завеса. Тя се простираше наляво и надясно докъдето ми стигаше погледът.
— Силова преграда — поясни Варни и натисна един бутон от таблото.
По пътя пред нас искреното изгасна, но си остана от двете му страни. Минахме и отворът отново се затвори. Спуснахме се по склона към езерото. На отсамния край на плажа беше построена най-симпатичната къщурка, която съм виждал досега — прегърнала подножието на хълма, разперена да прегърне и небето. Дано като остарея, да ми подарят подобна, пък може и два пъти по-лоша.
— Върви! — подкани ме Барни. Долу, край водата, клечеше някакъв едър, много мургав човек с фигура на космически докер. Барни ми махна с ръка и аз слязох натам.
Човекът стана и се завъртя към мен. Не беше се променил — все същите раздалечени, дълбоки и топли очи, все същият звучен, любезен глас.
— Я гледай. Ковчежника! Привет, стари приятелю! Значи дойде все пак! — Постъписах се, но бързо се опомних.
— Привет, мистър Костело.
Той мощно ме потупа по рамото. После впи грамадна длан в ляватами ръка и ме придърпа по-наблизо. Озърна се нагоре, към Барни, който се бе облегнал на едноколката и се правеше, че не ни забелязва. Хвърли поглед към отсрещния бряг, към небето и сниши глас.
— Ковчежник, тъкмо ти ми трябваше. Но вече съм ти го казвал, нали? — пак се озърна. — Още можем да успеем. Ковчежник. Двамата с теб ще изплуваме. Ела. Искам да ти покажа нещо.
Поведе ме към плажа. Сега носеше само набедрена превръзка, но беше запазил походката и тона от времето на бронирания автомобил и шестте полицейски едноколки. Аз се влачех подир него. По едно време той протегна ръка назад, направи ми знак да спра и коленичи.
— Като ги гледа човек, би си помислил, че всички са еднакви, нали? Е, синко, чакай да ти покажа нещо.
Погледнах надолу. Мравуняк. Мравките не приличаха на земните. Бяха по-едри, по-бавни, сини на цвят и имаха по осем крака. Градяха гнезда от пясък и слюнка, после дълбаеха отдолу, за да ги издигнат един-два инча над земята върху малки колони.
— Изглеждат еднакви, постъпват еднакво, но сега ще видиш — каза мистър Костело.
Той отвори една кесия, която се валяше на пясъка, и извади отвътре една умряла птица и останки от местна хлебарка — тия насекоми са цял лакът дълги. Остави птицата от едната страна, а хлебарката от другата.
— Наблюдавай!
Мравките налетяха върху птицата, взеха да късат парченца и да ги мъкнат назад. Работата ги погълна изцяло. Но една-две отидоха към хлебарката и зачовъркаха из нея. Мистър Костело хвана една от тях и я пусна върху птицата. Тя се завъртя, провря се през другите, хукна по пясъка и пак се озова на хлебарката.
— Виждаш ли, виждаш ли? — възторжено възкликна той. — Гледай!
Хвана една мравка от мъртвата птица и я пусна край хлебарката. Без да си губи времето в празно любопитство, тя се повъртя, докато намери посоката и се упъти право към птицата.
Гледах птицата с пъплещото синьо покривало. Гледах хлебарката с нейните две-три ръфащи мравки. Гледах мистър Костело. А той изрече прехласнат:
— Видя ли какво имах предвид? На всеки тридесет от тях една се храни с нещо друго. И това ни стига. Казвам ти, Ковчежник, накъдето и да погледнеш, ако се повзрещ, ще откриеш начин да настроиш основната група против изключенията.
Аз гледах мравките.
— Те не се бият.
— А, чакай малко — бързо възрази той. — Чакай малко. Трябва само да поясним на тия птицеяди, че хлебаркоядите са опасни.
— Не са опасни. Просто са различни.
— Какво от това, нали намерихме разликата? Сега ще уплашим птицеядите и те ще избият всички хлебаркояди.
— Да, но защо, мистър Костело?
— Харесваш ми, момче — разсмя се той. — Аз ще мисля, ти върши работата. Чакай да ти обясня. Всички изглеждат еднакви. Тъй че щом веднъж ги накараме да се отърват от тия — той посочи малцинството около хлебарката, — вече няма да знаят коя от тях може да се окаже хлебаркояд. И толкова ще се уплашат, че ще са готови на всичко, само и само да не ги заподозрат в хлебаркоядство. А като се уплашат достатъчно, можем да ги заставим да вършат каквото си пожелаем.