Той се вкопчва с неистови сили в света, чакайки бомбата да гръмне или да не гръмне.
Един техник се навежда към него и го пита добре ли е.
— Устните ви са посинели — осведомява го мъжът. Ходжис го отпъжда с ръка. Трябва да чуе.
Музика, аплодисменти и радостни писъци. Нищо друго. Засега.
„Дръж се — казва си. — Дръж се.“
— Какво? — нита го техникът и отново се навежда. — Какво?
— Трябва да се държа — прошепва Ходжис, но вече едва диша. Светът се е свил до размерите на яростно проблясващ сребърен долар. Но дори този долар изчезва — не защото Ходжис изпада в безсъзнание, а защото някой се приближава. Джейни бавно крачи към него с чупка в ханша, като манекенка. Носи неговата детективска шапка, накривена секси. Ходжис си спомня отговора ѝ, когато я попита как така му е провървяло в леглото ѝ: „Нямам угризения… Отговорих ли на въпроса ти?“
„Да — мисли си той. — Да.“ Затваря очи и се изтърколва от сандъка както Хъмпти от стената.
Техникът го подхваща, но успява само да омекоти падането му. Другите работници също идват.
— Някой може ли да прави изкуствено дишане? — пита техникът, който е подхванал Ходжис.
Напред излиза работник с дълга посивяла коса, вързана на конска опашка, и зачервени очи. Носи избеляла тениска на Джудас Койн.
— Аз мога, но ако знаеш как съм се напушил…
— Нищо, пробвай.
Мъжът с конската опашка прикляква.
— Тоя приятел е пътник — казва, но започва дишане уста в уста.
Горе в залата „Раунд Хиър“ започват нова песен под възгласите и ръкоплясканията на невръстните си почитателки. Момичетата ще има да помнят тази вечер. Музиката. Вълнението. Надуваемите топки, които летят над танцуващата публика. Ще прочетат за обезвредената бомба във вестниците, но за младите хора несъстоялите се трагедии са като сънищата.
Спомените — те са реалността.
43.
Ходжис се събужда в болничната стая, удивен, че още е жив. Не се изненадва, че бившият му партньор седи до леглото му. Помисля си, че Пийт — небръснат, с мътен поглед и с неоправена яка — навярно изглежда по-зле от него. Втората му мисъл е за Джером и Холи.
— Успяха ли? — изхриптява той. Гърлото му е пресъхнало. Надига се в леглото. Обкръжаващата го апаратура започва сърдито да бибитка. Ходжис се отпуска на възглавницата, но не откъсва очи от лицето на Пийт Хънтли. — Да?
— Да — потвърждава Пийт. — Жената твърди, че се казва Холи Гибни, но според мен всъщност е Шийна, Кралицата на джунглата. Онзи перко, деецът…
— Деятелят — поправя го Ходжис. — Той се мисли за деятел.
— Точно сега не се мисли за нищо и докторите предполагат, че е необратимо. Гибни добре го е подредила. Изпаднал е в дълбока кома. Минимална мозъчна активност. Когато отново се вдигнеш на крака, можеш да му отидеш на свиждане — през три стаи от твоята е.
— Къде съм? В Окръжната ли?
— В „Кайнър“. В интензивното.
— Къде са Джером и Холи?
— В управлението. Отговарят на милиони въпроси. Междувременно майката на Шийна търчи нагоре-надолу и заплашва, че тя самата ще убие някого, ако не спрем да тормозим нейното пиленце.
Довтасва медицинската сестра и пъди Пийт. Гневно се позовава на лекарските разпореждания, както и на тежкото състояние на господин Ходжис. Ходжис вдига ръка, за да я усмири, въпреки че му струва голямо усилие.
— Джером е непълнолетен, а Холи е… хахо. Цялата вина е моя, Пийт.
— О, ясно ни е — отвръща той. — Има си хас да не ни е ясно. Класически случай на превишени правомощия и укриване на информация от органите на правосъдието. За бога, Били, ти какво си мислеше?
— Че постъпвам правилно. — Ходжис затваря очи. Унася се. Сеща се за момиченцата, които припяваха с бандата. Те са живи и здрави. Заспива с тази мисъл.
УКАЗ
КАТО БЛАГОДАРНОСТ, че Холи Рейчъл Гибни и Джером Питър Робинсън разкриха заговор за извършване на терористичен акт в концертна зала „Минго“, намираща се в Центъра за културата и изкуствата на Средния запад, и
ЗАЩОТО, разбирайки, че ако уведомят служба „Охрана“ към ЦКИ, ще накарат терориста да приведе в действие взривно устройство с огромна разрушителна мощ, допълнително подсилвана от метални шрапнели, те се
ИЗПРАВИХА в противоборство с терориста въпреки огромния риск за личната си безопасност и го