Но последната беше най-хубавата от всички — една неочаквана красота, забутана сред оживеното движение на бедняшките улици. Беше я наблюдавал в някакъв транс — как работи, как разговаря, как седи зад тезгяха през влажните следобеди. Момчето от предната редица четеше като пророк. Наоколо му започна да се надига развълнувано, буботещо море, а завесата, забулила паметта на мистър Рейнър, се отдръпна и съживи един стих от Бодлер: „Свенлива и разпусната, и крехка и силна“, Това разкриваше тайната на нейната класическа красота и разцъфтяла женственост. Стихът се стопи и изчезна, защото покривът на един препълнен с неподвижни, втренчени лица тролейбус отнесе живата, пулсираща фраза. От кантората на посредниците по продажба на недвижими имущества изскочи момчето от близкото кафе понесло бяла кана за чай, промъкна се ловко между върволица коли и камиони, спрели пред светофарите, и подсвирквайки си песенчица, се прибра по-надолу в кафето.
Морето от шум, заобикалящо момчето, което четеше монотонно с глас на пророк, забушува по-бурно, отколкото позволяваше училищната дисциплина, една вълна помете звънките слова на четеца и други звуци надделяха в стаята. Мистър Рейнър погледна и видя, че Бъливан бе станал и с всички сили налагаше момчето от предния чин. То вдигна юмруци, за да му отвърне. Мистър Рейнър изкрещя така разгневено, че моментално въдвори тишина и тръсна заканително главата си със стареещо розово лице.
— Излез, Бъливан! — извика той. „Крехка и силна“. Фразата поупорства, но сетне умря, бе задраскана и изтрита.
Бъливан тръгна с поклащаща се походка между редиците уплашени момчета и каза, когато наближи черната дъска:
— Той ме удари пръв.
— А сега пък аз ще те ударя! — отсече мистър Рейнър, повдигна капака на катедрата си и извади една пръчка. Неговият противник го наблюдаваше свирепо и изразяваше своето пренебрежение към неприятната си участ, като се извръщаше и подмигваше на своите приятели. Беше едро, четиринадесетгодишно момче, с дълги, много тесни панталони и сив пуловер.
— Вие няма да ме ударите — каза то. — Не съм сторил нищо, за да го заслужа, разбирате ли?
— Протегни си ръката — рече мистър Рейнър, а лицето му стана тъмночервено. „Свенлива“. Не — помисли си той, — не съвсем. Това е най-малкото, което мога да сторя. За няколко мига поне ще избия от главата му тези глупости на теди-бой!
Бъливан не протегна ръка, както би трябвало да стори. Стоеше неподвижно и мистър Рейнър трябваше да му повтори. Класът наблюдаваше; шумът от уличното движение не можеше да прикрие приглушеното мърморене, което минаваше за тишина. Бъливан все още не вдигаше ръка и мистър Рейнър сметна, че е проявил достатъчно търпение.
— Не ще посмеете да ме ударите с това! — каза отново Бъливан с едва доловимо пламъче в полуприсвитите си очи.
„Силна“. Око за око. Тялото на онова момиче, края на блузата, обтегнат от бедрата — всичко това бе мълчаливо унищожено. Неговото настойчиво желание да си отмъсти веднага бе възпрепятствувано, но бе последвано от силен пристъп на гняв, който го прониза и подтикна към действие. Докато по улицата преминаваше един автобус, той пристъпи към Бъливан и го удари няколко пъти с пръчката през плещите — и всеки път удряше с все сила.
— Ето ти, тъп, непослушен урод!
Бъливан се отдръпна и преди да успеят да го шибнат още веднъж, преди мистър Рейнър да помисли дори, че такова нещо е възможно, той заудря с юмруци. Двамата се вкопчиха един в друг в тази битка на издръжливост — всеки гледаше да отблъсне другия, да се откопчи и да му нанесе удар. Мистър Рейнър застана с раздалечени крака, искайки да изтласка Бъливан назад към чиновете, но Бъливан предугади този ход на противника, очевидно по-силен от него, и извърна така тялото си, че и двамата се озоваха, все още биейки се, между чиновете.
— Няма да ме биете вече! — съскаше задъхан Бъливан. — Или си въобразявате, че можете?
Той измъкна главата си изпод ръката на мистър Рейнър, замахна с юмруци, но не улучи в целта и тогава прескочи като жираф от другата страна на чиновете. Мистър Рейнър избърза и отряза отстъплението му — сграбчи яко ръката му, изгледа го яростно с кървавочервено лице и сетне изви злобно пленената ръка. Всичко стана за миг — мистър Рейнър пусна момчето, остана обаче с пръчката в ръка, готов за ново нападение.