Но Бъливан оцени милостивото прекратяване на враждебните действия и каза само:
— Аз ще накарам брат си да ви оправи!
Опитът бе добър съветник на мистър Рейнър — той не виждаше смисъл да довежда този инцидент до неговия логичен край — това значеше само нови усложнения. Беше доволен, че предупреди Бъливан да се държи прилично, разбираше, че ничие честолюбие не пострада при равностойната борба. Седна на своя стол зад катедрата. Наистина какво ли значение имаше всичко това? Бъливан и повечето момчета напускаха след два месеца, а през този кратък период той можеше да ги държи в шах. След ваканцията други Бъливановци щяха да слязат от училищния ескалатор и да попълнят празните чинове в неговия клас.
Беше десет без пет и за да осигури спокойствие до края на часа, мистър Рейнър извади своята библия и започна да чете с ясен, нетрепкащ глас:
— „И рече господ Мойсею: «Сега ще видиш що ще сторя фараону, защото с крепка ръка ще ги пусне и с крепка ръка ще ги изпъди из земята си.»“
Учениците, които влязоха в десет и половина, идваха за часа по аритметика. Мистър Рейнър им каза да отворят книгите си и да решат задачите на петдесет и четвърта страница. Той гледаше страниците на многото учебници, покрити с мастилени петна и неприлични думи, написани върху чертежите и украсяващи празното поле за отговорите — приличаха на татуировките по ръцете на стари моряци. Страниците щяха да станат неузнаваеми подир месец, а трябваше да им служат още дванадесет. Тези ученици бяха по-малки и тяхното бунтарство бе стигнало само до страниците на книгите им, но и това беше нещо, което трябваше само да се констатира. Мистър Рейнър наклони глава надясно, забрави шума в класа, прекоси с поглед улицата и се загледа в продавачките на текстилния магазин. О, да, измежду всички, които си спомняше, последната беше най-красива. На времето стигна дотам, че реши да лекува лудостта си, като я заговори една вечер, когато тя излизаше от магазина. Хрумването му не беше лошо, но дойде твърде късно, защото един млад мъж бе започнал да я причаква и изпраща вероятно до автобусната спирка. Повечето момичета напускаха работата си в магазина, защото тръгваха по един или друг предопределен път. „Свенлива и разпусната, и крехка, и силна“ — той все още не можеше да забрави този стих. Някои се омъжваха, други — забелязваше той — забременяваха и изчезваха, няколко се скараха с директора и изглежда бяха уволнени. Но последната, откри той една вечер, когато разтвори вестника при светофарите на ъгъла, беше убита от младия мъж, който идваше да я пресреща.
По улицата, един зад друг, преминаха с грохот три двуетажни тролейбуса, но това не му попречи да вижда нейния образ в магазина.
— Тихо! — извика мистър Рейнър на четиридесетте момчета пред него, — Обади ли се някой, ще опита пръчката!
И стана тихо.