Дийн Кунц
Мистър Убийство
На Фил Паркс за онова, което често носи в себе си и на Дон Бротигъм за онова, от което често се лишава. Също и заради всичкия талант, който притежават без съпътстващите, неприятни неврози.
Е почти без…
Част първа
Дядо Коледа и неговият зъл двойник
Глава първа
1.
Имам нужда…
Като се облегна назад в своето удобно, кожено кресло, поклащайки се леко напред-назад, с портативен касетофон в ръка и диктуващ писмо до редактора си в Ню Йорк, Мартин Стилуотър изведнъж осъзна, че тихо си повтаря тези две думи в някакъв сънлив унес.
… Имам нужда… имам нужда… имам нужда…
Той се намръщи и изключи касетофона.
Този порядък от мисли затрака като тежка, влакова композиция по някакъв страничен коловоз и, пухтейки, най-сетне спря. Не можеше да се сети какво искаше да каже.
Имаше нужда от какво?
В огромната къща беше не само тихо, а някак зловещо безмълвно. Пейджи бе излязла с децата за обяд, след това щеше да ги заведе на кино.
Но този дом без детска глъч не бе обикновено състояние на нещата. Беше нещо повече от това. Имаше като че ли някаква плътност и въздухът бе наситен с нея.
Марти обхвана с длан тила си. Ръката му бе хладна и влажна. Той трепереше.
Навън есенният ден бе така притихнал, както и къщата, сякаш изведнъж цяла южна Калифорния бе обезлюдена. Плантаторските капаци с широки рамки, затварящи единствения прозорец на втория етаж, който бе на кабинета на Марти, бяха леко открехнати. Полегатите слънчеви лъчи се провираха през скосените процепи на жалузите, изпъстряйки дивана и килима със златисто червени ивици, бляскави като лисича козина. Една от лъскавите ленти обвиваше ъгъла на овалното писалище.
Имам нужда…
Инстинктът му подсказваше, че преди миг се бе случило нещо много важно. Ала то не се виждаше, усещаше се само подсъзнателно.
Той се завъртя на стола и огледа стаята зад себе си. Освен от огненочервените снопове слънчеви лъчи, редуващи се със сенките на жалузите, стаята се огряваше и от оскъдната светлина на настолната лампа с цветен абажур. Но дори и сред този мрак Марти виждаше, че е сам със своите книги и папки… сам с компютъра си.
Навярно сега къщата му се струваше така неестествено тиха, защото бе изпълнена с непрестанна детска глъч още от сряда, когато разпуснаха учениците за Деня на благодарността1. Децата му липсваха. Трябваше да отиде с тях на кино.
Имам нужда…
Той изрече думите със странно напрежение в гласа… и с копнеж.
Връхлетя го някакво омразно усещане, почти осезаемо чувство за надвиснала опасност. Това беше онзи предварителен страх, който изпитваха героите от книгите му, и който Марти описваше, като се стараеше да не прибягва до клишета.
Всъщност той не бе изживявал такова чувство от години — от времето, когато четиригодишната Шарлът сериозно се разболя и лекарят ги подготви за възможността това да е рак. През всичките дни в болницата, когато неговото малко момиченце бе вкарвано ту в една, ту в друга лаборатория за изследване, през всичките безсънни нощи, както и всичките дни, след като изследванията бяха готови, и преди лекарите да се осмелят да поставят диагнозата, Марти чувстваше, че го преследва някакъв зъл дух, чието присъствие правеше въздуха по-плътен… А тогава бе така трудно да се диша, да се движи, да се надява. Както се оказа по-късно, дъщеря му не беше заплашена нито от зъл дух, нито от злокачествен тумор. Оказа се някаква кръвна недостатъчност, която се лекуваше, и след три месеца Шарлът оздравя.
Обаче Марти добре помнеше потискащия страх и сега отново бе в ледената му прегръдка, при това без никаква видима причина. Шарлът и Емили бяха здрави и сговорчиви деца. Той и Пейджи бяха щастливи заедно — невероятно щастливи, като се имаше предвид колко много техни семейни познати, прехвърлили тридесетте, бяха разведени, разделени или пък си изневеряваха. Дори от материална гледна точка семейството им не се бе надявало на такова благополучие.
1
Последният четвъртък през ноември е официален празник в САЩ в чест на първите колонизатори в Масачузетс. — Б.пр.