И въпреки това Марти знаеше, че нещо не е наред.
Той остави касетофона, отиде до прозореца и отвори капаците докрай. Оголелият чинар хвърляше тъмна, издължена сянка в малкия страничен двор. Иззад обрулените му клони се виждаха бледожълтите гипсови стени на съседната къща, попили сякаш слънчевата светлина — златисти и ръждиви отблясъци играеха в стъклата на прозорците. Наоколо цареше тишина и всичко изглеждаше спокойно.
Надясно се виждаше част от улицата. Къщите от другата страна бяха също в средиземноморски стил — с гипсова мазилка и с глинени керемиди, позлатени от слънцето на този късен следобед и изпъстрени с филигранните шарки на сенките от листата на извисяващата се наблизо палма. Кварталът им бе спокоен, с приятно оформена зеленина и планиран до последния квадратен сантиметър. Той, както и целият град Мишън Виехо, бе сякаш убежище сред хаоса, ширещ се напоследък в света.
Марти затвори капаците и в стаята изведнъж се възцари непрогледен мрак.
Явно опасността съществуваше единствено в неговото съзнание — плод на същото онова неуморимо въображение, благодарение на което той най-сетне бе станал сравнително преуспял писател на криминални романи.
И все пак сърцето му туптеше по-бързо от всякога.
Марти излезе от кабинета си в коридора на втория етаж и застана в дъното на стълбището. Изправи се до колоната на парапета, също толкова неподвижен, и се подпря с ръка на нея.
Не знаеше какво точно очаква да чуе… Злокобно изскърцване на вратата или нечии тихи стъпки? Плахо шумолене и почукване, заглушените удари на неканен посетител, който се прокрадва в къщата?
Тъй като не чу нищо подозрително, Марти постепенно се успокои и сърцето му забави ритъма си. Усещането му за надвиснала беда изчезна. Страхът му се превърна в най-обикновено безпокойство.
— Кой е там? — попита той само, за да наруши мълчанието.
Думите му отекнаха в пространството, а в гласа му се почувства недоумение. Тишината, която се възцари в следния миг, беше просто тишината на една празна къща, без усещането за някаква заплаха.
Марти влезе обратно в кабинета си в края на коридора и отново се намери в коженото кресло зад бюрото си. Капаците бяха плътно затворени и, освен настолната лампа с цветния абажур, нямаше никаква друга светлина в стаята, а ъглите й, сякаш бяха по-отдалечени, отколкото подсказваха размерите на стените. Кабинетът изглеждаше нереален, като в сън.
Тъй като шарките на абажура бяха най-различни плодове, стъклото, покриващо писалището, отразяваше ярки елипси и кръгове във вишнево, черешово червено, гроздово зелено, лимонено жълто и боровинково синьо. Касетофонът, поставен върху бюрото, със своите лъскави метални и плексигласови повърхности, също отразяваше пъстроцветната мозайка и искреше така, сякаш бе обсипан със скъпоценни камъни. Марти посегна към касетофона и ръката му, която в миг се изпъстри с дребни фигурки в цветовете на дъгата, заприлича на някакъв екзотичен гущер.
Той се поколеба и заразглежда привидните люспи на кожата върху опакото на дланта си, както и призрачните скъпоценни камъни, покрили касетофона му. Истинският живот бе също така проникнат от илюзии, както всяка литературна творба.
Марти взе касетофона и натисна копчето за превъртане, изчаквайки така секунда-две, в търсене на последните думи от недовършеното писмо до редактора му. Тънкото, забързано писукане, което бе всъщност гласът му, пуснат в обратна посока и при голяма скорост, звучеше на малкия, лъскав високоговорител като някаква чуждоземна, неразбираема реч.
Той натисна копчето за възпроизвеждане на записа и откри, че не бе върнал лентата достатъчно:
Имам нужда… имам нужда… имам нужда…
Марти се намръщи и натисна отново копчето за връщане, като сега изчака два пъти по-дълго от преди.
Но отново чу:
Имам нужда… имам нужда…
Връщане… две секунди… пет… десет. Спиране, възпроизвеждане.
Имам нужда… имам нужда… имам нужда…
След още два опита той намери писмото.
… така, че аз ще мога да ти дам окончателния вариант на ръкописа на новата ми книга след около месец. Мисля, че този е… този е… ъъъ… този…
Гласът му секна. Чуваше се само тихото съскане на въртящата се касета и звукът от собственото му дишане.
Когато от високоговорителя отново се разнесоха двете напевни думи, Марти се наведе напред, неспокойно се размърда, сядайки на ръба на стола, и намръщено изгледа касетофона в ръката си.