Имам нужда… имам нужда…
Той погледна часовника си. Беше четири часа и шест минути.
Първоначално сънливото припяване беше същото както, когато Марти го чу за първи път — тихо скандиране, сякаш в отговор на някакъв безкраен и монотонен, религиозен молебен. След около половин минута обаче гласът му стана силен и тревожен, пропит с мъка, а по-късно изпълнен с гняв.
… ИМАМ НУЖДА… ИМАМ НУЖДА… ИМАМ НУЖДА…
Тези думи бяха проникнати от отчаяние.
Марти Стилуотър от касетата, който би могъл да бъде и напълно непознат за слушащия го Марти Стилуотър, говореше така сякаш изпитваше вълнение и остра болка поради нуждата от нещо, което не можеше нито да опише, нито да си представи.
Вцепенен, той гледаше как разграфените бели бобини на касетофона се въртят неумолимо зад пластмасовото прозорче на капака.
Най-сетне гласът секна, записът свърши и Марти отново погледна часовника си. Вече минаваше четири часа и дванадесет минути…
Стори му се, че се е разконцентрирал само за няколко секунди и се е преселил в някакъв мимолетен сън. Но не! Той бе седял с касетофона в ръка, забравил напълно за писмото до редактора си, и бе повтарял тези две думи цели седем минути, а може би и повече.
За бога! Цели седем минути…
И нищо не си спомняше. Беше като в транс.
Спря касетата. Ръката му трепереше и, когато постави касетофона на бюрото си, той изтрака върху стъклената повърхност.
Огледа се. В този кабинет бе прекарал толкова много самотни часове, потопен в измисления свят на безброй много мистерии. В него той бе създал безчет герои и ги бе подложил на невероятни мъки, предизвиквайки ги сами да намерят изход от надвисналата смъртна опасност. Стаята му бе толкова позната: претрупаните с книги рафтове; десетина оригинални платна, представени също и върху обложките на книгите му; кушетката, която бе купил, предвиждайки дълги дни на бездействие в обмисляне на някой нов сюжет за роман, но на която нямаше никакво намерение да се излежава; компютърът с неговия уголемен екран…
Ала познатата обстановка вече не го успокояваше, защото сега тя бе някак опетнена с нещо странно и неясно, което се бе случило само преди няколко минути.
Марти изтри овлажнени длани в дънките си.
За кратко време страхът го бе напуснал, но отново бе кацнал над вратата на стаята, също като гарвана на По2.
Като се съвзе от транса, в който бе изпаднал, и усещайки отново опасността, Марти очакваше, че тя ще се появи като някаква безименна заплаха, идваща от улицата, или като крадец прокрадващ се из стаите на долния етаж. Обаче беше още по-лошо. Заплахата не идваше отвън… Тя някак си бе вътре в него — нещо в него не беше наред.
2.
Нощта е тиха и спокойна.
Ниските, разпокъсани облаци сребреят от отразилата се в тях лунна светлина и известно време сянката на самолета се стрелка нагоре и надолу в това море от пара и мъгла.
Самолетът от Бостън, в който пътува убиецът, пристига навреме в Канзас Сити, Мисури. Убиецът отива право в залата за багаж. Многобройните пътници по случай Деня на благодарността ще започнат да се завръщат по домовете си едва утре, така че летището е безлюдно.
Двата му куфара (единият съдържа неговия пистолет: П7 „Хеклер и Кох“, с подвижен заглушители и двуреден пълнител, зареден с девет милиметрови патрони) излизат първи върху лентата за багажа.
В бюрото за наемане на коли той разбира, че резервацията му не е записана погрешно, нито е объркана, както често се случва, и ще получи голям седан „Форд“, както е поръчал, а не някакво там мини-комби.
Служителят в бюрото приема кредитната му карта, която е на името на Джон Ларингтън. Проверяващата машина „Американ Експрес“ също я приема без никакви проблеми, макар че името му не е Джон Ларингтън.
Когато получава колата, оказва се, че тя работи изправно и мирише на чисто. Радиаторът наистина работи.
Всичко върви сякаш по вода.
На няколко километра от летището той се регистрира в приятен, макар и доста обикновен на вид, четириетажен хотел. Червенокосата администраторка там му казва, че в цената на стаята е включена и закуска (банички, сок и кафе), която сутрин веднага бива сервирана при поискване. Кредитната му карта „Виза“ на името на Томас Е. Юкович е приета, макар че той не се казва Томас Е. Юкович.
В стаята му подът е покрит с оранжев, прогорен от цигари мокет, а стените — със сини тапети на райета. Дюшекът обаче не е изтърбушен, а хавлиените кърпи са нови и пухкави.