Освен картофите Шарлът ядеше и една от питките „тако“ с пълнеж от пилешко месо, от който тя измъкна една тънка ивица листо от маруля. Костенурката го помириса и извърна глава в погнуса. Тогава Шарлът се опита да му даде парче от домат. „Ти се шегуваш!“ сякаш възмутено й викна Фред, отказвайки трохите от трапезата.
От време на време той изпадаше в мрачно настроение и човек трудно можеше да му угоди. Шарлът предполагаше, че вината за това е нейна, защото го беше разглезила.
Тя смяташе, че Фред не бива да похапва пилешко месо или пък сирене. Нямаше да му даде и троха от мексиканските пирожки, ако първо не си изядеше зеленчуците. И така, Шарлът спокойно захрупа картофките си, гледайки в захлас останалите посетители в заведението, напълно забравяйки за невъзпитаното, малко влечуго. Фред беше отказал марулята и парчето домат само, за да я ядоса. Ако разбереше, че Шарлът не дава пет пари за това дали той ще яде или не, то Фред сигурно би започнал да се храни. Според годините на костенурките, той беше на седем.
Вниманието на Шарлът бе привлечено от една двойка, почитатели на „хеви метъл“, с кожени якета и странни прически. Шарлът ги гледа унесено няколко минути и изведнъж се стресна от тревожния писък на майка си. След като изписка обаче, тя каза:
— О, но това бил нашият Фред.
Неблагодарната костенурка (в края на краищата Шарлът можеше да остави Фред вкъщи) изобщо не беше до чинията й, където тя я беше оставила. Фред беше пропълзял покрай кошничката с пържените картофи и бе стигнал до другия край на масата.
— Донесох го само, за да го нахраня — заоправдава се Шарлът.
Като повдигна кошничката с картофките, мама рече:
— Мила, изобщо не е полезно за Фред по цял ден да стои в джоба ти.
— Не е по цял ден — рече Шарлът, взе си обратно Фред и го сложи отново в джоба си. — Само откакто излязохме за вечеря.
Мама се намръщи.
— Какви други животни си взела със себе си?
— Само Фред.
— Ами Боб? — попита мама.
— О, ъххх! — възкликна с погнуса Емили и погледна към Шарлът. — Да не си взела и Боб в джоба си? Мразя Боб!
Боб беше бръмбар — бавно подвижен, черен бръмбар, голям колкото горната половина на палеца на татко. Имаше бледи сини ивици на гърба си. Шарлът го държеше в един голям буркан вкъщи, но понякога го изваждаше и го наблюдаваше как тежко и тромаво пълзи по някоя гладка повърхност или върху опакото на дланта й.
— Никога не бих завела Боб на ресторант — увери ги Шарлът.
— Но знаеш също, че и Фред не биваше да взимаш — рече майка й.
— Да, мамо — отвърна Шарлът с искрено разкаяние в гласа.
— Тъпа работа — мъдро забеляза Емили.
Майка й се обърна към нея и каза:
— Но не и по-тъпа от тази да използваш пържените картофи така, сякаш са блокчета от „Лего“.
— Аз правя изкуство.
Емили вечно правеше изкуство. Дори за седем годишно момиче беше доста особена. Баща й я наричаше превъплъщението на Пикасо.
— Изкуство, значи? — рече майка й. — От храната си правиш изкуство. Тогава какво ще ядеш? Картина ли?
— Може би — отвърна Ем. — Картина на шоколадова торта.
Шарлът пъхна Фред във вътрешния джоб на якето си и затвори ципа.
— Измий си ръцете, преди да започнеш отново да се храниш — рече баща й.
— Защо? — попита Шарлът.
— Какво пипа току-що?
— Имаш предвид Фред? Но той е чист!
— Казах, измий си ръцете.
Сприхавостта на баща й напомни на Шарлът, че той не е на себе си. Много рядко й говореше с груб тон. Тя се държеше прилично, но не защото се боеше, че татко й ще я напердаши или ще й се кара, а защото за нея беше много важно да не разочарова нито него, нито мама. Най-хубавото чувство на света Шарлът изпитваше тогава, когато получеше отлична бележка в училище или се представяше добре на пианото, когато имаше концерт — това караше родителите й да се гордеят с нея. А най-лошо от всичко беше, когато се провинеше в нещо. Родителите й се натъжаваха и тя виждаше разочарованието да блясва в очите им, макар че нито я наказваха, нито й крещяха.
Острите думи на баща й я накараха да хукне към тоалетната като при всяка крачка тя премигваше с очи, за да сдържи сълзите си.
По-късно на път за вкъщи, когато татко здраво натисна педала за газта, мама каза:
— Марти, това не ти е шосе 500 за Индианаполис.
— Смяташ, че карам бързо ли? — попита татко, преструвайки се на учуден. — Не е бързо.