— Дори рицарят с пелерината не би могъл да надуе Батмобила до такава степен!
— На тридесет и три години съм и никога не съм имал катастрофа. Безупречно досие и нито една глоба! Никога не ме е спирал полицай.
— Защото не могат да те настигнат — рече мама.
— Именно!
На задната седалка Шарлът и Емили се спогледаха и се усмихнаха.
Откакто се помнеше, Шарлът слушаше как майка й и баща й си подхвърлят шеговити реплики по повод бързото каране на татко й, въпреки че мама искаше съвсем сериозно той да намали скоростта.
— Не са ме глобявали дори за неправилно паркиране.
— Е, как ще те глобят за паркиране, като стрелката непрекъснато се кани да изскочи от скоростомера?!
В миналото разговорите им от този род бяха все добронамерено закачливи, ала сега изведнъж татко се тросна на мама.
— За бога, Пейджи, аз съм добър шофьор, колата е в пълна изправност и с всички предпазни мерки! Похарчил съм за нея много повече пари от необходимото, именно защото искам да е най-сигурната кола по пътищата! Така че престани, ако обичаш!
— Разбира се, извинявай — отвърна мама.
Шарлът погледна към сестра си. В смайването си Ем бе отворила широко очи.
Татко не беше татко. Нещо не беше както трябва. Нещо не беше наред с Доброто Старо Време.
Изминаха около стотина метра и татко намали скоростта. После погледна към мама и каза:
— Извинявай.
— Не, прав си! Наистина прекалено се тревожа за някои неща — отвърна му тя.
Те се усмихнаха един на друг и всичко беше наред. Нямаше да се разведат, както онези хора, за които говореха по време на вечерята. Шарлът не можеше да си спомни някога родителите й да са били сърдити един на друг за повече от няколко минути.
Ала въпреки това тя продължаваше да се безпокои. Все пак трябваше да провери около къщата и отвън зад гаража, та да е сигурна, че там няма никакви огромни, празни шушулки, дошли от далечния космос.
4.
Убиецът кара колата си така, както акулата избягва студените морски течения в нощта. За първи път е в Канзас Сити, обаче знае улиците. Пълното познаване на местността е част от подготовката му за всяка задача, в случай че стане обект на преследване от страна на полицията и в дадена ситуация се наложи бързо да изчезне.
Странно, но не си спомня някога да е виждал (още по-малко пък изучавал) географска карта. Не разбира от къде е получил тази толкова подробна информация. Ала той не обича да разсъждава много върху дупките в паметта си, защото това отваря вратата към черната бездна, която го ужасява.
Ето защо, просто продължава да си кара колата.
Обикновено обича да шофира. Притежаването на мощна и откликваща машина, която е изцяло подчинена на неговата воля, му дава усещането за власт и могъщество. Само понякога, както сега, движението на колата и гледките в някой непознат град (без оглед на това колко добре е запознат с местността) го карат да се чувства малък, самотен, безпомощен. Сърцето му учестява ритъма си. Дланите му внезапно овлажняват, воланът му се изплъзва…
Миг по-късно спира на червения светофар и поглежда към колата в съседното платно. Вътре, на светлината на уличните лампи вижда семейство — бащата е зад волана, майката до него, а на задната седалка са децата: момче на около десет години и момиче на шест-седем. Прибират се след разходка у дома. А може да са били на кино. Говорят, смеят се… родителите и децата… заедно. Споделят помежду си.
В сегашното му състояние, което все повече се влошава, тази гледка е като безмилостен удар с чук и от мъка той надава тих, безмълвен вик.
Спира встрани от пътя, на паркинга пред някакъв италиански ресторант. Отпуска се върху седалката си. Дишането му е повърхностно и учестено.
Празнотата… Тя го ужасява.
Сега отново го връхлита!
Чувства се така, сякаш е съвсем кух, направен от най-тънкото стъкло, което майсторът е успял да постигне — твърде крехък и едва ли не прозрачно безплътен.
В такива минути той отчаяно се нуждае от огледало. Собственото му отражение е едно от малкото неща, които могат да го убедят, че съществува.
Сложната плетеница от червените и зелени неонови светлини на ресторанта озарява вътрешността на форда. Когато накланя огледалото за обратно виждане така, че да се огледа, той забелязва мъртвешкия цвят на лицето си. В очите му играят алени отблясъци, като че ли вътре в него гори някакъв огън.
Тази вечер обаче собственото му отражение не е достатъчно, за да го успокои. С всяка изминала минута той се чувства все по-нематериален. Навярно точно в този миг ще изпусне въздух за последен път и с него ще издиша и последната си материална частица.