Сълзи замъгляват взора му. Той е връхлетян от самотата и измъчван от безсмислието на живота си.
Скръства ръце на гърдите си, после обгръща тялото си, навежда се и обляга челото си на волана. Хлипа така, сякаш е малко дете.
Не знае собственото си име, а само имената, които ще използва в Канзас Сити. Така му се иска да си има свое име, което да не е фалшиво, както имената върху кредитните му карти. Няма нито семейство, нито приятели, нито дом. Не може да си спомни кой му даде тази задача (както и предишните), нито пък знае защо обектите му трябва да умират. Невероятно е, но той дори не знае кой му плаща, не помни откъде са се взели парите в портфейла му, нито пък знае откъде е купил дрехите, които носи.
И дори нещо повече — не знае кой всъщност е той. Нито пък помни някога да е имал друга професия, освен тази да бъде убиец. Няма политически пристрастия, нито религиозни, няма никаква лична философия. Когато и да се опита да прояви интерес към нещо актуално, той веднага усеща, че е неспособен да запомни онова, което прочита във вестниците. Не може да се съсредоточи дори върху новините, предавани по телевизията. Интелигентен е и все пак си позволява (или някой му позволява) да задоволява само физическите си потребности: храна, секс, първичната възбуда и жажда за убийство. Огромни участъци от съзнанието му са неизследвани.
Минават няколко минути в червени и зелени неонови светлини.
Сълзите му секват. Постепенно той се успокоява и вече не трепери.
Ще се оправи. Отново ще е във форма. Спокоен и уверен.
Всъщност той се издига от дълбините на отчаянието си с шеметна скорост. Изненадващо наистина… с каква охота само иска да се залови с изпълнението на последната си задача и да продължи да влачи това жалко подобие на живот. Понякога му се струва, че действа така, сякаш е предварително програмирана, безшумна и покорна машина.
От друга страна обаче, ако престане да върши това, какво друго ще да прави? Жалкото подобие на живот е единственото, което има.
5.
Докато на горния етаж момичетата си миеха зъбите и се приготвяха да си легнат, Марти методично обхождаше стаите на долния етаж, за да провери дали всички врати и прозорци са заключени. Тъкмо бе обходил половината (в момента проверяваше бравата на прозореца над кухненския умивалник), когато изведнъж се сепна от факта, че си е поставил толкова странна задача. Разбира се, всяка вечер, преди лягане той проверяваше входната и задната врата, както и плъзгащите се врати между голямата всекидневна и вътрешния двор. Но обикновено никога не проверяваше дали някой прозорец е добре затворен, освен ако не знаеше, че през деня е бил отворен за проветряване. И все пак Марти проверяваше сигурността и целостта на къщата, както някой съвестен часовой би проверявал защитните укрепления на някоя крепост във вражеска обсада.
Докато приключваше в кухнята, той чу как Пейджи влиза при него. Миг след това тя плъзна и двете си ръце покрай кръста му и го прегърна като се притисна към гърба му.
— Добре ли си? — попита го жена му.
— Ами да…
— Лош ден?
— Не съвсем. Просто един лош миг.
Марти се извърна в обятията й и я прегърна. Почувства прелестта й, колко е топла, силна и жива!
Фактът, че сега я обичаше повече, отколкото, когато се запознаха в колежа, не го изненадваше. Успехите и неуспехите, които заедно бяха постигнали, годините на непрестанна, ежедневна борба да се установят в този свят и да потърсят смисъла на всичко това, бяха добра почва, върху която да разцъфне любовта им.
Обаче във века, когато идеалната красота се въплъщаваше от деветнадесет годишните почитателки на националните футболни отбори, Марти знаеше как мнозина мъже биха се учудили, ако той им признаеше, че намира жена си за още по-привлекателна сега на тридесет и три, отколкото когато е била на деветнадесет години. Очите й не бяха по-сини отпреди, косата й не бе по-златиста, нито пък кожата й бе по-гладка, или по-свежа. Въпреки това преживяното от нея й бе дало завършеност и дълбочина. В днешните времена на долнопробен цинизъм навярно отношението му бе извънредно сантиментално и старомодно, но Пейджи понякога изглеждаше така, сякаш в нея гореше някакъв вътрешен пламък. Тя блестеше и сияеше, като че ли беше боготворената жена в някое платно на Рафаел.