„Ще го допия — и у дома“, помисли си Люся.
Заглушавайки музиката от третия етаж, засвири магнетофон, и изведнъж по гърба на Люся преминаха леки тръпки. Това беше стара песен на „Абба“ — нещо за тромпетиста, луната и така нататък. В осемдесет и четвърта — или осемдесет и пета? — именно нея цяло лято въртеше старият „Маяк“ в щаба на строителния отряд. Къде беше това? В Астрахан? Или в Саратов? Господи, със странно чувство си помисли Люся, ето къде ме захвърли животът. Да бе казал някой тогава, дори на шега — веднага щеше да получи по мутрата. И най- важното — всичко стана някак от само себе си. Или не?
— П-о-о-зволете да ви поканя.
Люся вдигна глава. Пред нея стоеше черен морски офицер, гледаше я безизразно в лицето и леко поклащаше дългите си ръце, отпуснати до тялото.
— Къде? — не разбра Люся.
— На танц. Армията — това е танц. Танцът ражда свобода.
Люся искаше да отвори уста, но после неочаквано за самата себе си кимна с глава и стана.
Като ключалка на куфар черните ръце щракнаха зад гърба й, и офицерът тръгна със ситни крачки между масичките, увличайки със себе си Люся и притискайки се към нея с черния си кител — това беше дори не кител, а нещо като училищна куртка, само че голяма и с пагони. Офицерът се движеше напълно не в такт с музиката. Явно вътре в него свиреше собствен малък оркестър, изпълняващ нещо бавно и мъчително. От устата му лъхаше на водка — със студена и чиста химическа миризма.
— Защо си плешив? — попита Люся, леко отблъсвайки офицера от себе си. — Още си млад.
— Седем години в стоманен ковче-ег — тихо пропя офицерът, издигайки гласа си на последната дума почти до фалцет.
— Майтапиш ли се? — попита Люся.
— В ковче-ег — проточи офицерът и откровено се притисна към нея.
— А поне знаеш ли какво е това свобода? — отблъсквайки го, попита Люся. — Знаеш ли?
Офицерът измърмори нещо.
Музиката свърши, и Люся безцеремонно го отдели от себе си, върна се до масичката и седна. Коктейлът бе отвратителен на вкус; Люся го бутна настрани и за да се разсее с нещо, разтвори на коленете чантичката си. Като разтвори страниците на лежащия между пудрата и четката за зъби брой на „Млада Гвардия“ (знаейки, че никой няма да отвори това списание, тя криеше в него валутата си), тя почна опипом да брои зелените банкноти, оживявайки в паметта си благородното лице на Линкълн и надписа с думите „legal tender“, които тя превеждаше като „легална нежност“. Бяха останали само осем хартийки, Люся въздъхна и реши да опита щастието си на третия етаж, за да не я мъчи после съвестта.
Пътят нагоре бе преграден от дебел бархатен шнур, пред който се тълпяха руснаци, желаещи да попаднат в ресторанта, а оставеният тесен проход бе запълнен от седящия на табуретка старши келнер със синя униформа и някакви жълти нашивки. Люся му кимна, прекрачи шнура, качи се в ресторанта и зави по фаянсовия под към бюфета. Там тъкмо стоеше нейният познат келнер Серьожа и преливаше през пластмасова фунийка остатъците от шампанско от множество чаши в бутилка, вече завита в салфетка и стояща в кофичка.
— Привет, Серьожа — каза Люся, — как е днес?
Серьожа се усмихна и й помаха с ръка — той се отнасяше към Люся с онова безкористно уважение и симпатия, с което навярно знатният стругар мисли в съботната вечер за познатия си ас-фрезист.
— Дреболии, Люся. Двама дрипави поляци и камбоджанци със сатъри. Ела в петък. Ще идват петролни араби. До най-потния от тях ще те сложа.
— Страх ме е от тези азиатци — въздъхна Люся. — Веднъж работих с един арабин — ти, Сергей, няма да повярваш. Със себе си в куфара носеше дамаска сабя — тя се огъва като… — Люся показа с ръце.
— Колан — подсказа Сергей.
— Не, не колан, а такова… Сгъваем метър. Без тази сабя той не можел да се възбуди. Цяла нощ не я изпусна от ръката си, разсече възглавницата на две. Сутринта бях цялата в пух. Добре че имаше вана в стаята…
Сергей се посмя, хвана подноса с шампанското и изтича в залата. Люся се задържа за секунда до мраморната ограда, за да погледне изрисувания таван — в средата му имаше огромна фреска, изобразяваща, както смътно се досещаше Люся, сътворението на света, в който тя се бе родила и израснала и който за последните няколко години вече бе успял да изчезне някъде: в центъра като огромни букети се разтваряха огньовете на салюта, а по ъглите стояха титани — не точно скиори с анцузи, не точно студенти с тетрадки под мишници — Люся никога не ги бе разглеждала, тъй като цялото й внимание бе привличано от стрелите и звездите на салюта, нарисувани с разни отдавна забравени цветове, същите, с които утрото понякога украсява стените на стария Кремъл: лилави, розови и нежновиолетови, напомнящи за отдавна потъналите в Лета тенекиени кутии за бонбони, праха за зъби и старите настенни календари, останали заедно с пачка облигации от забравената вече баба.