При вида на този стенопис Люся винаги се натъжаваше; така стана и сега. Тук често я посещаваха мисли за тленността на съществуването — а сега освен това си спомни и своята позната Наташа, която се омъжи за някакъв възрастен негър и вече бе стегнала куфарите, но напълно неочаквано вместо в топлото и плодородно Зимбабве попадна на замръзнало съветско гробище. Някой я бе убил, напълно неясно защо, но явно е бил някакъв маниак, защото в устата й намериха бяла шахматна пешка.
Люся си представи покрита с ледена коричка пряспа, а в нея — своя труп с отворена уста, от която стърчи бяла пешка, и изведнъж я достраша да стои в това огромно, нечисто, крещящо с пияни гласове и чупещи се съдове здание.
Тя бързо излезе от залата и тръгна надолу, към гардероба. Очевидно нещо бе станало с лицето й — старшият келнер я погледна и веднага отмести учуден поглед настрана. „Успокой се, глупачко — си заповядваше Люся, — как ще работиш с такива мисли? Никой няма да те убие.“ Музиката от ресторанта се чуваше долу дори по-добре, отколкото на третия етаж — по-тихо, но по- отчетливо.
— Уоу-оу — Бог знае за кой път днес изви певецът, вратата хлопна и точно по същия начин зави вятърът.
В преддверието стоеше момиче с черна кожена дреха и зелена вълнена шапчица. От джоба й стърчеше брой на „Млада Гвардия“, и Люся разбра, че е нейна колежка. А и без списанието можеше да се досети.
— Дай една цигара — помоли момичето.
Люся и даде и момичето запали.
— Как е там? — попита тя.
— Празно — отвърна Люся, — разни пияни матроси и руснаци. Да отидем в „Интурист“, а?
— Ей сега идвам оттам — отвърна момичето. — Там стоят ченгета, днес пак прибраха Анка. Кубинският генерал я надрусал с кокаин, и й станало толкова радостно, че дала, глупачката, на келнера двайсет долара бакшиш. А келнерът се оказа идеен, контузен в Салвадор. Казва й — да беше ми паднала, кучко, в джунглите, първо щях да те дам на момчетата да се поразвлекат, а после — с гол задник в термитника. Аз, казва, кръвта си съм проливал, а ти позориш страната.
— Нека помисли малко кой позори страната. А защо са станали толкова нагли? Отново ли Виенските преговори са в задънена улица?
— Какво общо имат тук преговорите — каза момичето. — Нещо ново става. Нали си чувала за Наташа?
— За коя? Дето я убиха, така ли? — попита Люся, стараейки се въпросът да прозвучи небрежно.
— Да. Дето я бяха хвърлили в пряспата с пешка в устата.
— Чувала съм. И какво?
— Ами завчера до „Космос“ намериха Танка Поликарпова. С топ.
— Убили са Танка? — изстина Люся. — Нима ГБ? Или рекет?
— Не знам, не знам — замислено каза момичето. — Не прилича. Не са взели валутата, чантата с продукти — също. Само са сложили топ в устата. Е, стига сме говорили за това…
Люся нервно бръкна за цигара.
— Ти как се казваш? — попита тя.
— Нели — отвърна момичето, — а ти си Люся, знам те. Тъкмо днес Анка си спомняше за теб.
Люся внимателно погледна събеседницата си: ямички на бузите, леко вирнат нос, начернени ресници — струваше й се, че вече е виждала някъде това лице, при това много пъти.
„Къде ли съм я срещала? — напрегнато мислеше Люся, — да не би в кантората?“
— По принцип работя в „Космос“ — каза Нели, сякаш прочете мислите й, — само че там миналата седмица смениха хората на входа. Докато се оправиш с новите, ще одъртееш. Вчера не пускаха един французин, забравил си картата в стаята. Той им вика да погледнат в регистрационната книга, а те — като стълбове…
Люся сякаш си спомни.
— Виждала съм те в „Национал“ — неуверено каза тя, — в бара. Роклята ти е страхотна.
— Коя?
— Кафявата с черно.
— А — усмихна се Нели, — Ив Сен-Лоран.
— Лъжеш.
Нели сви рамене. Получи се неловка пауза, и тогава някакъв млад човек, който вече няколко минути се мотаеше наоколо, направи крачка към тях и фрикативно, с малоруски акцент, но изговаряйки думите много внимателно, попита:
— Ей, гърли, не трампите ли зеленички?
Люся гнусливо погледна заешката му ушанка и якето от калпава кожа, а после — руменото лице с червеникави мустачки и воднисти очи.
— Ех, кука — каза тя, — напълниха Москва с вас. Не знаеш ли поне как викаме на зеленичките?
— Как? — попита младият човек, изчервявайки се.
— Долари. И не сме никакви гърли, а момичета. Кажи на командира си, че речниците ви вече от десет години са боклук.