Предполагаше се, че това ще ги вдъхнови да уредят различията си със скоростен компромис. Вместо туй ми благодариха за мъдростта, ръкуваха се и си тръгнаха ухилени — навярно за да надялкат котката си.
Не за пръв път през този ден ми хрумна, че комай на доста от гражданите на Посилтум не всички дъски са си на мястото. Умът ми не побираше какво можеш да направиш с половин мъртва котка или — ако е там въпросът — и с цяла мъртва котка.
Внезапно се почувствах много уморен. С високомерно махване на ръката привиках вестителя към мен.
— Колко още чакат отвън? — полюбопитствах.
— Тези бяха последните. Днес нарочно намалихме съдебното натоварване, така че Ваше величество да успее да се приготви за утре.
— За утре?
Думите ми се изплъзнаха рефлекторно. Всъщност не се интересувах особено какво ще става утре. Моята задача беше изпълнена. Бях преживял деня, а за следващия да се грижи Родрик.
— Да, утре, когато вашата невяста пристигне.
Изведнъж вече не бях уморен. Ни най-малко. Бях съвсем буден и слушах с всяка своя пора.
— Моята невяста? — осведомих се предпазливо.
— Ваше величество положително не е забравил. Тя нарочно насрочи пристигането си така, че да има една седмица, за да се подготви за сватбата ви.
Съдебно натоварване — дрън-дрън. Сега знаех защо скъпият ми крал искаше отпуска. Освен това с хладна увереност знаех, че довечера той няма да се върне и да ме освободи от задълженията ми. Не само довечера, а може би и никога.
ГЛАВА ПЕТА:
Единственото нещо, дето е по-лошо от някой магьосник, е чиракът на магьосника.
Като за начало успешно потиснах порива си да се паникьосам. Както го нямаше Аахз да удържа положението, докато аз се успокоя, не можех да си позволя истерики.
Вместо това размишлявах… и размишлявах. Бях загазил с двата крака и колкото и да го въртях в ума си, пак не беше достатъчно, за да ми помогне да се измъкна.
Помислих си за Маша.
Сетне си помислих за самоубийство.
После отново си помислих за Маша.
С твърда решимост и меки колене направих своя избор. Въпросът беше как да открия дебелата магьосница. Отговорът пристигна по петите на въпроса. Да замествам краля засега си бе само мъчение. Крайно време беше за разнообразие да се захвана с това приликата да заработи в моя полза.
— Стража!
Един войник в униформа се материализира до трона с впечатляваща скорост.
— Да, Ваше величество?
— Кажи да предадат на генерал Злабрадва, че искам да го видя.
— Ммм… моля Ваше величество да ме извини. Точно в този момент той е с една дама.
— Хубаво. Тоест доведи и двамата.
— Но…
— Веднага.
— Да, господарю!
Стражът изчезна със същата скорост, с която се беше появил.
Постарах се да не се ухиля. Никога не се бях разбирал много добре с военните в Посилтум. Естествено фактът, че ги срещнах за пръв път, когато Аахз и аз бяхме назначени да водим тяхната война вместо тях, може би имаше някаква връзка с това. Както и да е, мисълта, че на някой беден почетен страж ще се наложи да прекъсне въпросната интимна среща на своя генерал, бе достатъчна, за да ме накара да се усмихна — за сефте от няколко дни.
Все пак възможността да изпратя човек да докара личността, която исках да видя, беше явно за предпочитане пред туй сам да търча да я търся. Навярно царуването наистина си имаше известни предимства.
Два часа по-късно още чаках. Дотогава разполагах с предоволно време да преразгледам изгодата от издаването на кралски заповеди. Тъй като аз бях пратил да доведат Злабрадва, бях принуден да го изчаквам в тронната зала, докато се появи.
В един миг заобмислях ужасната вероятност да е отвел Маша на езда и че може би ще минат дни наред, преди да ги открият. След малко допълнителни разсъждения отхвърлих идеята. В цялото кралство нямаше жребец, включително Глийп, който би могъл да отнесе Маша на повече от няколко метра, преди да се сгромоляса.
Все тъй съзерцавах мислено образа на пищната Маша, седнала величествено на земята, и гротескно стърчащите изпод задника й конски нозе, когато вестителят влетя.
— Идва генерал Злабрадва… с приятелка.
Подир тези думи човекът застана встрани. Всъщност за да застане там, трябваше да направи няколко крачки.
Вече ви описах туловището на Маша. Е, Хю Злабрадва не й отстъпваше много. Което не му достигаше като обиколка, го наваксваше с мускули. Първоначалното ми впечатление от генерала не се бе променило: че е извоювал поста си, като е хвърлил ръкавицата на останалата армия… и е спечелил. Разбира се, той носеше официалната си мечешка кожа — онази чистата, която го правеше да изглежда още по-едър. Макар че навремето присъствах на тяхното запознаване, никога досега не бях виждал Злабрадва и Маша да стоят един до друг. Цялостният ефект от гледката вдъхваше страхопочитание. Двамата можеха да минат за жива картина на някакво варварско нашествие, превърнало се в декаданс3… ако не беше брадвата на генерала. Неговият адаш, огромна двуостра ръчна брадва, се клатушкаше уютно на обичайното си място — десния му хълбок — и отблясъците, дето мяташе, съвсем не бяха декоративни. Ако не друго, той бе варварин, който не е позволил на декаданса да завладее оръжието му.