Цялата друга кралска дейност бе напълно преустановена — опит да се подчертае колко важно е за Посилтум да посрещне своята бъдеща кралица. Когато гражданите покриха улицата с цветя и се подредиха в три редици, надявайки се да зърнат новата знаменитост, си помислих, че това едва ли е било необходимо. Очакването сякаш не снижаваше духа им, макар че злаковете вехнеха, но само колкото да бъдат периодично подменяни от жадни за работа ръце. Ако не друго, такова посрещане щеше да нанесе за някое време сериозни щети на посилтумската реколта от цветя. Разбира се, то можеше да нанесе щети и на всичките ни реколти, понеже улиците оставаха все тъй натъпкани с празнуващи люде, които — пръснеше ли се слух за ново отлагане — не даваха и най-малък знак, че ще се върнат на нивите или в занаятчийските си дюкяни.
— Не могат ли гражданите да правят нещо по-добро с времето си, отколкото да стоят така и да се замерят едни други с цветя? — изръмжах аз, като се отвърнах от прозореца. — Все някой би трябвало да пази кралството, докато трае всичката тази дивотия.
Както винаги, Джей Ар Гримбъл пое на гърба си задачата да ме успокои.
— Ваше величество просто се тревожи за наближаващото посрещане. Вярвам, че неговата мъдрост няма да позволи на гнева му да се изсипе върху лоялните му поданици.
— Когато тя пресече границата, ме увериха, че щяла да бъде тук днес сутринта. Сутринта! Да си виждал някога слънцето да залязва сутрин?
— Несъмнено е била забавена поради състоянието на пътната мрежа — предположи Злабрадва. — И по-рано съм казвал на Ваше величество, че пътищата ни отдавна плачат за ремонт. В сегашния си вид те затрудняват минаването на пътуващите… и евентуално на войската, ако нашата прекрасна земя бъде нападната.
Гримбъл оголи зъби:
— И Негово величество винаги се е съгласявал с мен, че поправянето на пътищата в този момент ще излезе прекалено скъпо… освен ако генералът не пожелае значително да намали големината на своята армия, така че да можем да използваме спестените заплати, за да платим за труда по ремонта.
Злабрадва стана пурпурен.
— Намали големината на войската и скоро ще изгубиш това съкровище, което толкова грижливо пазиш, Гримбъл.
— Достатъчно, господа — рекох аз, като им махнах с ръка да млъкнат. — Както и двамата се изразихте, тази тема вече многократно сме я обсъждали.
Беше решено, че вместо кралят на Посилтум да седи и да нервничи пред очите на цялото население, е по-добре да се поти насаме със своите съветници, докато невястата му пристигне наистина. Кралски имидж и разни такива. За нещастие това означаваше, че още от сутринта се бях затворил в една малка стая заедно с Джей Ар Гримбъл и Хю Злабрадва за компания. Постоянното им дърляне и заяждане се оказа достатъчно да превърне и бездруго съмнителното ми настроение в нещо рекордно лошо.
— Е, както чакаме, може би всеки от вас ще сподели своето мнение за бъдещата ми невяста и нейното кралство?
— Но, Ваше величество, това вече сме го правили много пъти.
— Хубаво, де, ще го направим пак. Нали се предполага, че вие сте ми съветници? Хайде, съветвайте ме. Генерал Злабрадва, защо не започнеш ти?
Злабрадва сви рамене.
— От последния ни разговор насам положението не се е променило съществено. Затънтия е малко кралство, съвсем мъничко — не наброява даже и хиляда жители. Те имат претенции върху цялата Затънтска планинска верига, от която държавата е получила името си и която съставлява основната част от военната им защита. Никой не оспорва претенциите им, най-вече защото планините са коварни и тъй като няма никаква или почти никаква причина да се влиза там. Поне деветдесет и пет процента от тяхното население е съсредоточено в единствената долина. Нямат редовна войска, а по-скоро милиция и тя напълно им върши работа, понеже към къщите водят не повече от пет прохода, където едно дете с купчина камъни може да задържи цяла армия… а камъни имат в изобилие. Най-уязвимото им място е прехраната. Теренът е такъв, че не са в състояние да задоволяват малобройното си население, и тъй като все още са скарани с кралството от другия край на долината, което първоначално я е владеело, са принудени да купуват всичката си храна от нас… на цени, които дори един щедър човек би нарекъл безбожни.
— Търсене и предлагане — каза Гримбъл със зъбеста усмивка.
— Почакай малко, генерале — прекъснах ги аз. — Ако разбирам добре, Затънтия не представлява военна заплаха за нас поради големината си. По-скоро тя пази нашия фланг срещу нападение откъм проходите. Така ли е?