— Правилно.
— С което тя вече и без това се е заела.
— Също правилно.
Видях пролуката и се втурнах в нея.
— Ние не можем да ги нападнем, но от думите ти личи, че те не разполагат с нищо, което да желаем. Тогава защо се главоболим с този брак… съюз?
Генералът многозначително погледна Гримбъл.
— Защото макар Затънтия да е малобройна и неплодородна, тя е разположена върху най-голямото находище от скъпоценен метал на континента — поясни канцлерът на хазната.
— Скъпоценен ме… Ох! Искаш да кажеш, злато.
— Именно. Чрез тоя съюз Посилтум ще стане най-богатото кралство.
— Това не ми се вижда достатъчна причина да се оженя — измърморих.
— Възгледите на Ваше величество по темата са ни добре известни — кимна Джей Ар Гримбъл. — Вие ги изразявахте надълго и нашироко всеки път, щом се зачекваше въпросът относно възможността за този брак. Много съм щастлив, че когато гражданите на Посилтум заплашиха да въстанат, ако не приемете предложението за годеж, вие най-накрая дадохте съгласието си.
— Хм, това се случи, след като ти разпространи слуха, че подобен съюз значително ще намали данъците, Гримбъл — намръщи се Злабрадва.
— Казах, че е възможно да намали данъците — невинно го поправи канцлерът. — Какво да сторя, когато простият народ си вади прибързани заключения?
Сега, след като имах по-ясна представа за положението, може би щях да развия симпатия към затруднението на краля, ако той наместо себе си не беше вкарал мен в него.
— Достатъчно за Затънтия. По-добре ми доверете какво мислите за моята бъдеща невяста.
Последва краткотрайно неловко мълчание.
— Затънтия няма монархия — подхвана внимателно Гримбъл. — Искам да кажа, до неотдавна. Тя беше по-скоро племенна държава, където управлява най-силният. Когато обаче умря последният крал, неговата дъщеря Бучиниша някак си успя да се наложи и запази трона, като с това създаде нещо от рода на кралска династия. Как точно го е постигнала, не е ясно.
— Някои говорят, че преди смъртта на баща си тя е съумяла да спечели… лоялността на всички годни бойци в кралството и по такъв начин е предотвратила оспорването на нейните претенции — обясни Злабрадва.
Вдигнах възпиращо ръка.
— Господа, туй, което ми казвате, са факти. Аз ви помолих за вашето мнение.
Този път последва дълго неловко мълчание.
— Толкова ли е хубаво, а? — направих гримаса аз.
— Ваше величество трябва да има предвид — запротестира Гримбъл, — че иска от нас да изразим скритите си чувства към една жена, която скоро ще бъде наша кралица.
— Не и преди женитбата — изръмжах. — В тоя момент вашият господар съм аз. Разбрахте ли накъде бия?
Те разбраха и с мъка преглътнаха.
— Идват ми наум думите „коравосърдечна“ и „безжалостна“ — рече генералът — и това е впечатлението на човек, изградил кариера от касапницата на войната.
— Аз съм сигурен, че слуховете, дето тя е убила баща си, за да установи контрол над кралството, са преувеличени — възрази неуверено Джей Ар Гримбъл.
— … Но ще бъде добре Ваше величество да настоява за отделни спални помещения и дори тогава да спи леко… и въоръжен — твърдо заключи Злабрадва.
— С отделните спални не би трябвало да срещнете трудност — ухили се Гримбъл. — Говори се, че кралица Бучиниша имала морал на улична котка.
— Страхотно — въздъхнах аз.
Канцлерът ме дари с бащинска усмивка.
— О, без съмнение цял Посилтум, включително и аз, се възхищаваме на Ваше величество заради жертвите, които той е готов да направи за своя народ.
Белята беше, че единствено аз знаех кого е готов да жертва кралят!
През притворените си клепачи наблюдавах усмивката на Гримбъл и отчаяно търсех в моя мозък нещо, което да прекъсне самодоволната му наслада от положението. И изведнъж открих.
— Смятах да попитам дали някой от вас двамата е информиран за настоящото местонахождение на нашия дворцов магьосник?
Усмивката на Джей Ар изчезна като вода в нагорещена тенджерка.
— Той… замина, Ваше величество.
— Какво? Пак ли за някое от неговите лудешки приключения?
Канцлерът отведе поглед встрани.
— Не, исках да кажа, че си е… заминал. Подаде си оставката и напусна.
— На кого си подаде оставката? — притиснах го аз. — На чия отговорност е зарязал поста си по време на този най-черен за мен час?
— Ахх… на моя, Ваше величество.
— Какво беше това, Гримбъл? Нещо не те чух съвсем добре.
— На моя. Заявих му, че може да си върви.
Сега пазителят на хазната видимо се потеше, което напълно ме устройваше. Всъщност в ума ми започна да се оформя една идея.