— Благодаря, генерале. Всъщност аз…
— Стига то да не е насочено срещу доброто на Посилтум — поправи се Злабрадва. — Като да ти помогна да избягаш. Държавата се нуждае от крал и за момента това си ти.
— Ох, ясно… а можеш ли да използваш твоите хора, за да помогнеш да открием Родрик?
Хю Злабрадва поклати глава.
— Не мога. Туй е задача на Маша. Ако изпратя моите хора да й съдействат, тя ще си помисли, че й нямам никакво доверие.
Страхотно! Имах си съюзник, стига да успеех да заобиколя неговата лоялност и любовната му обвързаност.
Изглежда, генералът забеляза изражението ми.
— Иначе всичко друго ще направя с готовност.
— Какво например?
— Ами… например да те науча как да се пазиш от бъдещата си невяста.
Това наистина звучеше обещаващо.
— Мислиш ли, че ще имаме достатъчно време?
В този момент на вратата силно се почука.
— Ваше величество! Колесницата на кралица Бучиниша приближава към двореца!
— Не — рече генералът с обезсърчителна честност.
Едва можахме да стигнем до определените ни места преди шествието на кралицата. Тронът на Посилтум временно беше преместен точно зад портите на двореца и само като спринтирахме по коридорите, зарязали всякаква достолепност, двамата със Злабрадва успяхме да се доберем до целта си, преди вратите да се отворят.
— Напомни ми да си поприказвам с теб за ефикасността на системата за ранно предупреждение на твоята армия — подхвърлих аз на генерала, когато се отпуснах на трона.
— Струва ми се, че онзи, който се оплакваше от твърде широкия обсег на военната система за шпиониране, беше дворцовият магьосник — озъби се Злабрадва. — Може би сега Ваше величество ще сметне за уместно да го убеди в необходимостта от навременна информация.
Преди да смогна да измисля достатъчно учтив отговор, свитата на кралицата спря в основата на стълбите.
Очевидно кралство Затънтия не бе пожалило средства за колесницата на своята владетелка. Дори и да не беше изцяло направена от масивно злато, по лайсните и украшенията й светеше такова количество от метала, че разликата бе кажи-речи теоретична. Изпитах скрито задоволство, дето Гримбъл не е тук, за да я изяжда с очи. Завесите бяха пуснати, така че ни даваха възможност да видим богатата бродерия по тях, но не и кой или какво има вътре. Осем подбрани почти еднакви коня допълваха екипажа, макар рошавите им гриви и ниският им ръст да подсказваха, че планинците обикновено ги използват за далеч по-практични неща, отколкото да мъкнат кралската особа нагоре-надолу.
Всяко подобие на украшения във височайшата процесия обаче се изчерпваше с екипажа.
Свитата й се състоеше от поне двадесет царедворци, всичките на коне и водещи допълнителни животни, при все че не можех да определя дали те бяха зестрата на невястата, или пък служеха за смяна. Освен това ескортът на Бучиниша беше изцяло от едни и същи на вид мъже: широкоплещести, тънкокръсти и напращели от мускули. Приличаха ми на миниатюрен вариант на противниковите отбори, срещу които Аахз и аз се изправихме по време на Голямата игра, но за разлика от играчите тези мъже бяха въоръжени до зъби. Направо бяха като настръхнали от мечове и ножове, които пробляскваха от кончовите на ботушите, от прикрепените към ръцете им калъфи и от нараменните кании, така че бях сигурен: сборното тегло на техните сечива надминава теглото на златната каляска, дето пазеха. Това не бяха хубавички дворцови украшения, а добре поддържани бойни оръжия, носени с лекотата, която бойците придобиват по отношение на инструментите на своя занаят.
Те самите бяха облечени в опърпани туники, пригодени по-скоро за лазене из храсталаците с ножове, стиснати между зъбите, отколкото за кралска свита. Въпреки това юнаците бяха набръчкали едрите си плоски лица в широки усмивки, докато ту зяпаха сградите, ту махаха на тълпата, която комай бе решила да се освободи от споменатото по-рано излишно количество цветя, като натовари каляската с тях. Вероятно през погледа на Злабрадва или Големия Юлий свитата щеше да изглежда отпусната и недисциплинирана, но не бих желал аз да съм този, който ще се опита да им отнеме нещо: кралицата, екипажа, кралството или дори някое понравило им се цвете.
Двама души от шествието представляваха забележително изключение от правилото. Даже и на коне, те бяха с цяла глава по-високи от другите и един път и половина по-широки. Бяха натъпкали масивните си тела в чисти официални туники и изглеждаха невъоръжени. Забелязах обаче, че вместо да се смеят и махат с ръце, момците седяха изпънати като струна върху своите седла и наблюдаваха какво става наоколо с онова отегчено и отчуждено внимание към подробностите, което обикновено свързвах с хищниците… с големите хищници.