Тъкмо се канех да привлека взора на Злабрадва към двамината, когато вратата на каляската се отвори. Жената, появила се оттам, очевидно бе родственица на повечето мъже в свитата. Имаше същото широко, масивно телосложение и черти на лицето, само че още по-засилени. Първото ми впечатление бе, че прилича на долните две трети на някоя дъбова порта, при условие че портата е направена всъщност от гранит. Без да се усмихне, хвърли наоколо изпепеляващ поглед, след това кимна сама на себе си и пристъпи долу.
— Почетна дама — промърмори Хю Злабрадва.
Не съм сигурен дали забележката му беше предназначена да ме успокои, но тя го стори. Едва впоследствие ми хрумна, че генералът ме е осведомил, за да не ми даде да избягам, което аз сериозно обмислях.
Следващата фигура, която се показа, бе съвършено различна от останалите затънтеняци от свитата. Беше тънка като стрела, бледа, с черна жилава коса, падаща до под раменете й. Вместо очакваното валчесто плоско лице, тя изглеждаше, сякаш е била окачена за носа да съхне. Не беше неприятна за гледане и всъщност си помислих, че е по-млада от мен, ала вирнатият нос в съчетание с двете тъмни и тревожно просвяткващи очи я правеше донякъде прилична на влечуго. Бе облечена в нещо бяло с дълги ръкави, което вероятно щеше да стои по-добре на закачалка. Хвърли бегъл поглед към насъбралите се граждани, подбра отзад полите си, скочи от каляската и пое нагоре по стълбите към наша милост с дългокраката атлетична грация на закоравяла мъжкарана.
— Ей тая е кралица Бучиниша — подсказа генералът.
Аз някак си го бях очаквал, но като получих потвърждение, се впуснах в действие. Поне с тази част знаех как да се справя, защото моите съветници ме бяха тренирали отново и отново.
Изправих се на крака и заех царствена поза, докато кралицата стигна до трона, после пресметнах поклона си така, че да съвпадне с нейния реверанс. Монарх, който поздравява друг монарх, и тем подобни.
Предполагаше се, че след това трябва да я приветствам с добре дошла в Посилтум, но преди да успея да си отворя устата, Бучиниша избърза със своето собствено приветствие:
— Съжалявам, че не направих по-дълбок реверанс, обаче под тази рокля нямам нищичко. Род, тук в низините е зверски горещо — каза тя и ме дари с широка, ала с присвити устни усмивка.
— Аххх… — отвърнах предпазливо аз.
Без да обръща внимание на моя отговор или по-скоро на липсата му, гостенката се засмя и помаха на тълпата, която реагира с одобрителен рев.
— Кой идиот покани тая паплач? — запита тя, без усмивката да изчезне от лицето й.
— Аххх… — повторих аз.
Генерал Злабрадва ми се притече на помощ.
— Нямаше официално съобщение, Ваше величество, но, изглежда, слухът за любезното ви пристигане е стигнал до населението. Както би могло да се очаква, те умират от нетърпение да зърнат новата си кралица.
— В тоя вид ли? — рече Бучиниша, като показа зъби и махна на хората по покривите. — Шест дни по пътя в тази жега без баня и дрехи за сменяне и вместо едно дискретно посрещане, половината кралство се събира да ме зяпа как изглеждам, когато ме влачат зад екипажа, наместо да яздя сред свитата. Е, стореното — сторено, не можем да го променим. Ала имай предвид, че ако се повтори… генерал Злабрадва, нали? Така си и мислех. Та, както казвах, ако се повтори, глави ще се търкалят… и не говоря фигуративно.
— Добре дошла в Посилтум — успях да вметна най-накрая.
Това беше значително съкратен вариант на речта, която бях решил да произнеса, но при настоящите обстоятелства повече и не можех да си спомня.
— Здрасти, Роди — отвърна тя, без да ме погледне, тъй като все още махаше на тълпата. — Подир миг смятам да хукна презглава към моите покои. Бъди добричък и следващата седмица не ми се пречкай. Имам да върша толкова много неща. Освен това изглежда, че ще си зает до ушите с друга работа.
— Как тъй?
— Ще те сполетят съвсем мъничко неприятности, ако се вярва на джентълмена, когото срещнах по пътя. Ей го, идва. Чао.
— Ама…
Кралица Бучиниша вече беше изчезнала яко дим в дълбините на двореца. Открих, че вместо към нея съм се втренчил в човека, който тъкмо бе излязъл от каляската и сега упорито крачеше по стъпалата към моя трон. Забелязах, че се отличава със същите черти и маниери на невестулка, както Джей Ар Гримбъл. Това обаче, което забелязах преди всичко, беше, че от двете му страни внезапно се материализираха двамата широкоплещести хищници, за които по-рано бях предположил, че са част от свитата на кралицата. Те се извисяваха над него като чифт подпорки за книги… зловещо стърчащи подпорки.