Тя и Дружан ми помагаха да си опаковам нещата. Всички бяхме на мнение, че след като си бях навлякъл съчетания гняв на краля и кралицата, най-разумно би било да отпътувам колкото е възможно по-бързо. Маша бе излязла да се погрижи за Глийп и Батъркъп, а също и да се сбогува със Злабрадва.
— Право да ви кажа, не знам — признах аз. — Бях съвсем сериозен, когато заявих, че съм натрупал достатъчно богатство, та да изкарам някое време. Вероятно ще се заровя нейде и за известен период ще упражнявам магиите си… може би в онзи хан, който двамата с Аахз използвахме като изходна база.
— Слушай, защо не дойдеш с малкото сестриче и с мен? — предложи Дружан. — Ние обикновено действаме на Пазара на Дева. За теб това ще бъде нелошо място да си поддържаш уменията в магията.
Озари ме мисълта, че досега Сгандия трябва вече да е започнала да прониква на Пазара. Освен туй ми хрумна, че в предсватбената треска не бях казал на Тананда или на брат й точно за тази част от лудорията. Щом си спомних, установих, че не ми се ще да призная моята отговорност за онова, което щяха да намерят при завръщането си.
— Не знам, Дружане — зашикалкавих. — Вие двамата пътувате съвсем без багаж. Аз пък съм насъбрал толкова неща, че навярно ще бъде по-добре да се настаня някъде за постоянно.
Доводът беше доста слаб, ала тролът сякаш го прие. Вероятно защото можеше да види планината от вещи, която натрупахме, опитвайки се да опразним покоите ми.
— Е, ти си помисли. Ние ще се радваме да те вземем. Не е лошо да си наблизо, когато човек е натясно.
— И още как — съгласи се със смях Тананда. — Между другото къде намери тези пръстени?
— Купих ги от някакъв амбулантен търговец на Пазара.
— На Дева? — рече Дружан, като се намръщи. — Две такива омагьосани халки трябва да са ти стрували бая пари. Сигурен ли си, че са ти останали достатъчно?
Сега бе мой ред да се разсмея.
— Първо на първо, те не са омагьосани. Това беше само блъф, който извъртях на Техни кралски величества. Второ, пръстените са чисто менте… и аз ги придобих безплатно.
— Безплатно?
Сега пък Танда се намръщи.
— На Пазара никой нищо не дава даром.
— Не наистина. Излязоха ми безплатни… Хубаво, де, търговецът получи от мен разрешение да казва, че аз използвам неговата стока, но то е все едно да ги взема без пари, нали? Имам предвид, че не съм му платил нито грош.
Още докато говорех, внезапно се почувствах не толкова уверен в моята „сполука“. Един от първите уроци, които усвоих за пазарлъците с деволите, беше: „Ако си мислиш, че си направил добра сделка с някой девол, първо си преброй пръстите, след това крайниците, след това роднините…“
— Разрешение да използва твоето име? — повтори като ехо Тананда. — Заради два скапани пръстена? Без процент или нещо друго? Аахз никога ли не те е учил що е то допълнителни клаузи?
От въздуха се чу едно меко БАМФ.
— Да не би някой да изговаря напразно моето име?
И ето че наставникът ми беше тук — всеки зелен люспест инч от него, — влизайки на сцената така небрежно, сякаш бе излязъл току-що.
Аз бях първият от трима ни, който се съвзе от изненадата. Е, поне успях да кажа нещичко.
— Аахз!
— Здрасти, момче. Липсвах ли ти?
— Но, Аахз…
Не знаех дали да се смея, или да плача. Това, което наистина исках да направя, беше да го прегърна и никога да не го пусна. Разбира се, сега, когато се беше върнал, не бих сторил нищо подобно. Имам предвид, че не си спомням нашите взаимоотношения някога да са били особено страхотни, що се отнася до емоционалните прояви.
— Абе, какво ви става на всички? — попита моят ментор. — Държите се, сякаш изобщо не сте очаквали да ме видите отново.
— Ние… Аахз! Аз…
— Ами не очаквахме — подхвърли решително Тананда, като ме избави от опасността да се направя на още по-голям глупак.
— Малката сестричка има предвид — вметна Дружан, — че ние вярвахме, дето твоят племенник Рупърт няма никакво намерение да те остави да се върнеш от Перв.
Люспестият изсумтя презрително.
— Рупърт? Тоя келеш? Само не ми казвай, че някой може да го взима на сериозно.
— Вероятно не, ако способностите ти бяха в пълна мяра — уточни Тананда, — но така, както стоят нещата…
— Рупърт? — повтори Аахз. — Вие двамата ме познавате от дълго време, нали? Значи трябвало е да си набиете в главите, че никой не може да ме задържи против моята собствена воля.
Въпросният цитат ми прозвуча някак си познато. Въпреки това бях толкова щастлив, загдето менторът се е върнал, че в момента бих се примирил с всичко.
— Да! — подпях му аз с готовност. — Че туй е Аахз! Никой не може да го насили.