С един замах на мисълта промених чертите й. Вместо масивна жена сега тя беше масивен мъж… или нещо такова. Напоследък бях експериментирал с цветовете, тъй че я направих пурпурна с рижави бакенбарди, които продължаваха по целите й ръце чак до кокалчетата на пръстите. Добавете няколко ноктоподобни рогчета по връхчетата на ушите и груба на пипане кожа на лицето и крайниците и ще получите едно същество, с което аз лично не бих искал да се захващам.
— Интересно — изкриви физиономия Маша, като оглеждаше това, което успяваше да види от себе си. — Сам ли го измисли, или има някое гадно измерение, където още не съм била?
— Собствена направа — признах. — Реномето, дето ще си изградиш, не го пожелавам на никое от познатите измерения. Можеш да се наречеш Койтоз от измерението Кой.
— Кой?
— Добре си го чула.
Тя ядно извърна нагоре очи.
— Слушай, трепач, направи ми една услуга и ме учи само на магия, става ли? Задръж си чувството за хумор за тебе. Вече си имам достатъчно врагове.
— Все още ни трябва мишена — уточних аз, леко засегнат.
— Какво ще кажеш за тая? Изглежда ми пробиваема.
Погледнах в посоката, накъдето сочеше, и кимнах.
— Бива я. Дай ми малко аванс — докато преброиш до двайсет. Ако не са застраховани, аз ще изляза. Ако не ме видиш до двайсет, стават за плячка. Направи най-голямата поразия, която можеш.
— Знаеш ли — усмихна се тя, като потри ръце, — тая би могла да се получи много забавна.
— Само че преди да решиш коя за днес е „най-голямата поразия“, си спомни, че аз съм вътре.
Дюкянчето, избрано от нея, представляваше скромен навес, ограден от три страни с тента, която в горната част бе на райета. Край платнените стени чернееха лавици, а връз тях бяха накамарени затапени бутилки с всевъзможни размери и цветове. Щом влязох, забелязах, че във всяка от тези бутилки има пълнеж — някакви мъгляви работи, които мърдаха, сякаш бяха живи.
— Мога ли да помогна с нещо, гу’сине? — запита деволът собственик, пускайки усмивка, която той несъмнено мислеше за пленителна.
— Само зяпам — прозинах се. — Всъщност търся къде да се скрия от клюките. Никой наоколо не може да говори за нищо друго, освен за тая тайфа грубияни, дето продават застраховки.
— Застраховки! На туй аз му казвам живо кожодерство. Съсипаха две от моите съкровища, преди да успея да ги спра за достатъчно време, та да им стана абонат. Нещастен беше онзи ден, когато за пръв път се появиха на Пазара.
— Да, да. Повярвай ми, и по-рано съм го чувал.
След като установих, че магазинчето наистина е под закрилата на Сгандия, насочих вниманието си към лавиците.
С тренирана небрежност взех една малка, не по-висока от длан бутилка и надникнах в съдържанието й. Зърнах някакво подозрително раздвижване и неясен проблясък.
— Внимавай — предупреди ме собственикът. — Освободиш ли някой джинс, можеш да го контролираш само ако го назовеш по име.
— Джинс?
Деволът ми хвърли преценяващ поглед. Тъй като не аз вършех тежката работа, не бях маскиран и приличах на… ами на мене си.
— Струва ми се, че на Буна им казват джинове.
— Ох. Голяма колекция си събрал — забелязах.
Собственикът на джиновете се изду от похвалата.
— Не се лъжеш за големината на подбора в моя беден магазин, млади гу’сине. Те са крайно редки. Аз сам съм преровил и най-далечните кътчета на всяко измерение… с огромни лични разходи, трябва да добавя… за да открия тези няколко образеца пред теб, които си заслужават да…
Вече започвах да се чудя кога най-сетне Маша ще се накани да се появи на сцената. Е, появи се. Леле, момчета, какво влизане изпраска! Направо през стената на дюкянчето.
С почти музикална хармония щандът до тая стена се катурна, събаряйки бутилките на пода. Освободените джинове се издигнаха в облак и се изсипаха през пробитата страна, като пищяха с нечовешка радост при излизането си.
Напълно разбираемо деволът се разстрои.
— Хей, идиот! — кресна той. — Какво правиш?
— Доста кекави рафтове — изръмжа Маша със стържещ бас.
— Кекави рафтове?
— Амчи да. Да ти кажа, всичко, дето направих, беше…
И бутна една от оставащите две лавици, която услужливо се капична върху другата.
Сега джиновете не си дадоха труд да използват пробитата стена. Втурнаха се към небето и отмъкнаха горната част на тентата със себе си, отваряйки си път към свободата.
— Стоката ми! Магазинът ми! Кой ще плати за това?
— Не съм Кой, аз съм Койтоз — сопна се Маша — и хич не смятам да плащам. Нямам никакви пари.
— Нямаш пари? — ахна собственикът.
— Не. Влязох само за да се скрия от дъжда.