Няма грешка, казах „ние“. Аз се повлякох в края на процесията и комай никой не се възпротиви.
— Нещо да забравихте там отвън, клоуни такива? — подхвърли им Ад-вокат наместо „Добър ден“. — Като например кой трябваше да спечели?
Членовете на двата тима се спогледаха. Сетне по-малкият от червените сви рамене:
— Голяма работа. Променихме решението си.
— Да — подпя му неговият съотборник. — Решихме, че ще бъде зле за имиджа ни да загубим… особено пък от тези застреляни тутманици.
Това накара белия отбор да скочи като ужилен.
— Застреляни тутманици?! — ревна единият от тях. — Просто ни изненадахте. На нас ни казаха до третия рунд да не се напъваме.
— Ако имаше как да се напъвате по-малко, щяхте да заспите. От вас се очаква да се борите, не да танцувате.
Ад-вокат пристъпи помежду им.
— Значи всички признавате, че сте разбрали първоначалните си инструкции?
— Хей, я ни остави на мира, а? Ще си получиш вонящите мангизи обратно, така че к’во те засяга?
— Даже и да ни ги изплатите изцяло — подхвана кротко Ад-вокат, — все още остават парите, които загубихме, като заложихме на вашия екип. Предполагам, че никой от вас не е финансово независим?
— О, естествено — разсмя се единият от червените. — Това го вършим само за кеф.
— Едва ли е точно тъй. Гуидо, Нунцио, вижте какво ще предприемете, за да си разчистим сметките с тези джентълмени. И не бързайте. Искам да го почувстват, разбирате ли?
— Не знам, шефе — намръщи се Гуидо. — Те са ужасно малки. Не вярвам, че ще успеем да продължим дълго време.
— Добре, де, направете каквото можете. Скийв? Би ли дошъл с мен отвън? Не смятам, че ще пожелаеш да гледаш туй.
Беше по-прав, отколкото си мислеше. Макар последните години да бях минал през някои доста напечени и груби моменти, това не означава, че съм им се наслаждавал — та дори и като зрител.
Вратата зад гърба ни още не се беше затворила, а оттам се ливна поредица от глухи удари и трясъци.
— Казах им да не бързат — натърти Ад-вокат, като се начумери при настъпилата тишина. — Хм, както и да е, предполагам…
Изведнъж съблекалнята се отвори и на прага й се показа един от белия отбор.
— Ако са ти останали още няколко урока, ти предлагам да ни ги пратиш вътре. Тия двамата не ни научиха кой знае на какво.
И пак хлопна вратата, но не преди да зърнем двойката телохранители, проснати в безсъзнание на пода. Е, на пода всъщност бе Гуидо. Нунцио по-скоро стоеше като побит на глава в ъгъла.
— Корави дребосъци — забелязах нехайно. — Сигурно е заради четирите ръце. Мислиш ли, че ще съумееш да им намериш работа на Сгандия?
Ад-вокат бе видимо потресен, ала бързо се възстанови.
— Значи искат груба игра. К’во пък, мен това чудесно ме устройва.
— Нали не се каниш да влезеш вътре сам? — запитах го, искрено загрижен.
Той ми се отплати с изпепеляващ поглед.
— Няма начин.
После пъхна пръсти в устата си и силно свирна. Най-малкото така изглеждаше. Аз лично не чух нищо.
Преди да успея да се осведомя какво прави, гръмотевичен тропот оповести пристигането на две дузини сгандийски подкрепления.
Хитър номер. Предполагам, че свиркането е било прекалено високо, за да го възприема… или прекалено ниско.
— Пребиха Гуидо и Нунцио — викна Ад-вокат още преди неговите буци да спрат на място. — Хайде да им покажем кой управлява тук. След мен!
И като отвори рязко вратата, той се хвърли в съблекалнята, следван по петите от глутницата.
Не съм сигурен дали Ад-вокат някога по-рано наистина е участвал в сбиване, да не говорим пък да е водил група в боя. Сигурен съм обаче, че никога повече не е опитвал.
Писъците на болка и страдание, които се понесоха оттам, ме принудиха да предприема някои действия. Отдалечих се малко по̀ към залата и зачаках. Оказа се, че предпазливостта ми е била ненужна. Не рухнаха нито стените, нито таванът, нито пък самата сграда. Е, паднаха няколко къса гипсова мазилка и по едно време някой проби дупка в стената… с глава.
Помислих си, че ако любителите на тупаниците от арената действително са искали да видят спектакъл, който си струва парите, е трябвало да дойдат долу. Допълнителният размисъл обаче ме накара да реша, че е по-добре, дето не са дошли. И бездруго в съблекалнята се бяха натъпкали предостатъчно същества… а туй си беше основание, не по-лошо от което и да било, да си стоя в коридора.
Накрая звуците от битката замряха, оставяйки единствено зловеща тишина. Напомних си, че бях имал пълна увереност в това какъв ще е изходът. Понеже тишината продължаваше, намерих за необходимо да си го напомня още няколко пъти.