— Няма грешка, той е — подхвърлих високо в потвърждение на непроизнесените ми мисли. — Това е кръстникът Дон Брус. Е, вече знаем какво прави Сгандия. Привикали са тежката артилерия. Въпросът е: що ще той тук на Пазара? Щом получим отговор на този въпрос, ще бъдем в състояние да планираме следващия си ход.
— Да ти кажа, въпросът би трябвало да бъде: що ще той тук в гостилница „Златният полумесец“? — сухо отбеляза застаналият междувременно до мен Гюс. — И аз мисля, че ей сега ще научим отговора.
И действително Дон Брус вървеше право към същата тази сграда, от която го наблюдавахме. При неговата походка щеше да ми е необходима около минута, за да стигна до целта.
— Знаем кой е той и че идва насам. Хайде да престанем да се блещим тъпо като тайфа туристи.
Аахз отново бе влязъл в познатата си командирска роля. Въпреки това видях, че первектът не се забърза да напусне прозореца повече от който и да било от нас.
— Всички да седнат и да се държат нормално. Скийв, щом дойде тука, остави ме аз да водя разговора, става ли?
— Няма начин, Аахз — рекох му, като се отпуснах на стола. — Ако се опитаме да вкараме посредник, ще разбере, че нещо се готви. Но във всеки случай ела до мен. Твоите съвети ще са ми нужни.
Докато Дон Брус отвори вратата, всички бяхме насядали. Аахз и аз — на една маса, а на други две се бяха разположили Маша, Гюс и отборът на Тананда и Дружан. Забелязах, че за да заемем съседни маси, бяхме оставили две трети от заведението празно, което би могло да изглежда малко подозрително. Освен това ми направи впечатление, че рефлекторно се бяхме разделили отново на групи от по двама, ала вече беше прекалено късно да поправим както едното, така и другото.
— Охо, здрасти! — извика Дон Брус, който моментално ме съгледа. — Добре, че те открих тук. Голямо забавление е да бродиш из тоя Пазар, но е зверски трудно да намериш онова или онзи, когото търсиш.
— Ти си ме търсил?
Това не беше най-приятната новина, дето бях чул през деня. Въпреки приповдигнатия му маниер на говорене аз изпитвах здравословно уважение към кръстника. От порядките, които бях видял сред сгандийците, те бяха корава група, а си давах сметка, че никой не би могъл да заеме такова високо положение като Дон Брус, освен ако под тази мека външност няма наистина здрава скала. Поздравът му може да беше и приятелски, но аз започнах да чувствам студените пръсти на страха да се впиват в стомаха ми.
— Точно така, наложи ми се да имам среща с теб, разбираш ли? Много се надявах, че ще успея да поговоря с теб насаме.
Последното нещо, което ми се щеше тъкмо сега, бе да остана насаме с Дон Брус.
— Чудесно — рекох сърдечно. — Това са мои приятели. Те участват във всеки бизнес, който правя с вашата… организация… Искам да кажа, че той може да се обсъжда пред тях.
— О, добре.
Главатарят на сгандийците се пльосна на един стол до моята маса.
— Не съм възнамерявал да бъда груб и наистина желая да видя всички ви. Не за друго, а защото, на първо място, има някои неотложни дела, които трябва да свършим.
— Изплюй камъчето — кимнах аз и незабавно ми се прииска да бях избрал по-различна фраза.
— Е, знаеш, че се опитахме да влезем на този Пазар, както и че нещата не вървяха добре… Не, не отричай. Истина е. Ад-вокат често споменаваше за теб в своите доклади, тъй че съм наясно колко подробно си информиран ти.
— Напоследък не съм го виждал, обаче ми е известно, че той работи усилно над проекта.
— Точно така — подпя ми Аахз. — От това, което е споделял Скийв, Ад-вокат трябва да е свестен мъж. Щом той не съумява да се справи, можете спокойно да си съберете багажа и да си отивате у дома.
— Той е идиот! — изрева Дон Брус и за миг съзряхме стоманата вътре в кадифената ръкавица. — Причината да не си го виждал е, че аз напълно го извадих от проекта. Ад-вокат също си мислеше, че трябва да се откажем.
— Защо, не се ли отказваш? — попитах го с боязън.
— Не мога. Ох, само да знаеше какво трябваше да изтърпя на Съвета. Толкова хвалех този замисъл за Дева и разправях колко полезен може да бъде на Сгандия. Да се оттеглим сега, ще е все едно да кажа, че не съм способен да различа кон от кокошка. Не, господине. Ако щеш, го наречи семейна политика, ако щеш, упорита гордост, обаче ние смятаме да останем тук.
Сърцето ми слезе в петите.
— Но щом операцията е губеща… — започнах полека, ала той ме прекъсна с жест.
— Засега… но няма да е за дълго. Видиш ли, аз си дадох сметка какво не е наред на Дева.