— Генералът — обявих твърдо.
— Грешка! Искаш канцлера.
— Ами, канцлера! — възкликнах аз, като избълвах думите по-високо, отколкото възнамерявах. — Ти видя ли колко е голяма брадвата, която носи генералът?
— Ъхъ. А ти чу ли какво се случи с оня образ, дето го прослушаха, преди да дойде редът на стария Червен плащ?
Затворих очи и удържах първата си остра забележка.
— Сър — започнах предпазливо, — помниш ли кой съм аз? Аз съм Скийв. Същият, който не може да чува шепот от цяла миля разстояние.
Както обикновено, демонът не обърна внимание на моя сарказъм.
— Споменатият чешит дори не получи шанс да си покаже номера — уведоми ме той. — Канцлерът хвърли едно око на тълпата, дето онзи водеше със себе си, и го попита от колко души му е свитата. „От осем“, рече кандидатът за слава. „Прекалено много са!“, заяви началството и бедния глупак го освободиха незабавно.
— Е, и? — погледнах го право в очите.
— Е, и! Човекът, който следи връзките на кесията, е тъкмо канцлерът. И още по-важното в случая: той има повече влияние от генерала. Я виж тези тъпи стени. Мислиш ли, че един военен щеше да ги остави полузавършени, ако разполага с последната дума? Някой е решил, че за изграждането им са похарчени извънредно много пари, и проектът е бил отменен или отсрочен. Обзалагам се, че този някой е бил господин канцлерът.
— Може би са им свършили камъните — предположих аз.
— Стига бре, момче. От туй, което наблюдавахме, откак пресякохме границата, основната реколта на това кралство са камъните.
— Обаче генералът…
Докато говорех, отново хвърлих поглед към военачалника. За моя изненада и силен неуют той се бе втренчил право в мен. Не беше дружелюбно втренчване.
Поколебах се за момент, надявайки се, че греша. Уви, не грешах. Взорът на генерала не се отмести, а и изражението му не се смекчи. Ако изобщо имаше някаква промяна, то стана още по-грозно.
— Аахз — просъсках безнадеждно, неспособен да откъсна очите си от суровия едър войн.
Сега крал Родрик и канцлерът също ме зяпнаха, тъй като генералското любопитство бе привлякло вниманието им.
— Ех, младок! — простена Аахз току до ухото ми. — Смятах, че съм ти казал да направиш нещо с тази пика!
Пиката! Съвсем я бях забравил!
Отлепих очи от кръвнишкия поглед на командира и се озърнах зад себе си колкото мога по-небрежно.
Батъркъп и Глийп все още търпеливо стояха зад нас, а над тях кротко се рееше оръжието на стража. Мисля, че донякъде се забелязваше.
— Хей, ти!
Обърнах се към павилиона, откъдето идваше крясъкът. Генералът беше прекрачил напред и бе насочил масивния си пръст към мен.
— Да, ти! — ревна гороломно той, когато погледите ни пак се срещнаха. — Откъде взе тая пика? Тя принадлежи на стражите на двореца.
— Момче, струва ми се, че ей сега ще е и твоето събеседване — промърмори демонът. — Покажи какво можеш и ги просни бездиханни.
— Ама… — запротестирах аз.
— Това е по-добре, отколкото да стоим на опашка!
С тези думи Аахз направи една дълга мързелива крачка назад. Ефектът беше същият, сякаш моя милост отиде напред — нещо, което определено не бях сторил. Но тъй като вниманието на целия двор изведнъж се бе съсредоточило върху ми, нямах друг избор, освен да предприема решителната стъпка.
ГЛАВА ШЕСТА:
Ей това е забавление!
Скръстих ръце на гърдите си и тръгнах към павилиона с бавна, отмерена крачка.
Аахз беше настоявал да упражнявам тази походка. Казваше, че тя щяла да ме направи да изглеждам самоуверен и хладнокръвен. Сега, при действителното ми представяне пред краля, проумях, че използвам заучената стъпка не като демонстрация на арогантност, а за да прикрия слабостта в краката си.
— Е? — прогромоля генералът и надвисна отгоре ми. — Зададох ти въпрос! Откъде си докопал тая пика? По-добре ще е да отговориш, преди да съм се ядосал!
Нещо в мен прещрака. Целият страх, който изпитвах от военачалника и неговата брадва, се изпари, заменен от опияняващо припламване на сила.
При първото си посещение на Пазара на Дева бях открил, че мразя да бъда притискан от големи, гръмогласни деволи. Днес пък открих, че туй не ми се нрави и когато наглостта идва от някой едър, гръмогласен сънародник бунак.
Значи масивният мъж иска да смачка всичко наоколо със своята тежест, така ли?
С едно помръдване на ума си призовах пиката. Без да се обърна да погледна, я накарах да се стрелне над рамото ми в посока, определена тъй, че да се забие право в гърдите на генерала.
Военният я видя да се задава и пребледня. Отстъпи непохватно крачка назад, загря, че е твърде късно за бягство; после трескаво заопипва кръста си за брадвата.