С тези думи Джей Ар Гримбъл се врътна на токовете си и бързо си отиде, оставяйки ни застинали в мълчание.
— Е, Аахз — рекох най-накрая, — имаш ли в момента някакъв разумен съвет, свързан с нашето положение?
— Разбира се — бе резкият отговор.
— Какъв например?
— Сега, след като проучихме всичко — сериозно произнесе той, — вече можеш да се паникьосаш.
ГЛАВА ДЕВЕТА:
Тук е заложено нещо, по-голямо от нашия живот.
На третата нощ, след като напуснахме Посилтум, станувахме върху една могилка, издигаща се край главния път на кралството в посока север-юг.
Всъщност в случая аз употребявам израза „север-юг“ доста свободно. За три дни пешком единственото движение по това направление (както забелязахме от тази лента утъпкана кал) бе нашето собствено. Оскъдността на трафика в същата посока се подчертаваше от грамадното множество хора, които се носеха фронтално спрямо нас.
По пътя си ние непрекъснато срещахме малки групи и семейства — те неотклонно напредваха към столицата с онази незабързана, но поглъщаща разстоянията крачка, характерна за люде, дето не са привикнали да използват друг транспорт освен своите собствени нозе. Не изглеждаха особено изплашени или паникьосани, ала притежаваха две общи черти, които подсказваха, че всички са нещо повече от обикновени пътешественици.
Първо, огромните им количества лични вещи далеч надхвърляха нужното за просто пилигримство. Независимо дали товарът беше увързан в големи раници или накамарен върху скромни, ръчно тикани колички, бе явно, че устремените на юг мъкнат със себе си толкова от земните си притежания, колкото са в състояние да носят или влачат.
Второ, никой не ни обръщаше капка внимание — най-много да ни хвърлят бърз, бегъл поглед. Туй бе по-забележително дори от предишното ми наблюдение.
Сега групата ни наброяваше трима: мен самия, Аахз и Глийп. Бяхме оставили Батъркъп в двореца — за силно разочарование на моя ментор. Той би предпочел да зарежем Глийп и да вземем еднорога, но в това отношение заповедта на краля бе съвсем категорична. Драконът не трябваше да живее във височайшия двор, ако някой от нас (или и двамата) също не е там, за да се оправя с него. В резултат пътувахме като трио — един младеж, един змей и един негодуващ демон, — не кой знае колко често срещана гледка както в тези, така и в които и да било други земи. Селяните, емнали се на юг, обаче ни забелязваха само колкото да ни сторят място да минем.
Аахз твърдеше, че това било, защото онуй, от което бягали, им вдъхвало такъв страх, че те едва ли виждали нещо или някого по пътя си. В добавка предполагаше, че движещата сила за подобно масово преселение може да бъде единствено същата тази армия, на която бяхме тръгнали да се противопоставим.
С цел да докажем правотата му пробвахме да разпитаме няколко от срещнатите групички. След първия ден престанахме да го вършим поради сходството на получаваната информация. Ето красноречив пример.
Аахз: Я почакай, страннико! Къде отиваш?
Отговор: В столицата!
Аахз: Защо?
Отговор: За да бъда колкото е възможно по-близо до краля, когато той организира защитата си срещу нашествениците от Севера. Дори и да не иска да отбранява провинцията, все ще му се наложи да опита да спаси самия себе си.
Аахз: Гражданино, няма защо да бягаш по-нататък. Подценил си загрижеността на Родрик Пети за твоята безопасност. Отпреде си съзираш новия дворцов магьосник, назначен от Негово величество специално за да защити целия Посилтум от армията на враговете. Какво ще кажеш за това?
Отговор: Един магьосник?
Аахз: С моята собствена ценна подкрепа, разбира се.
Отговор: Ще кажа, че сте луди.
Аахз: Виж к’во…
Отговор: Не, ти виж какво, който и ще да си. Не искам да обиждам нито вашия, нито някой друг чародеец, но ако се опълчите на такава армия, значи сте глупаци. Магията може да е чудесна срещу нечия обикновена войска, ама тази сган няма да я спрете с един магьосник… или, щом е там въпросът, и с двайсет печени магьосници.