Той обаче упорито продължи:
— Най-уязвимата им точка, изглежда, са техните Комуникации. Когато някоя армия с подобен размер не координира движенията си, тя здравата е загазила. Ако наистина използват сигнални кули и скороходци, за да си предават съобщения, може би действително ще успеем да им объркаме работата.
— И всичко това какво означава? — прекъснах го най-накрая.
— М-м-м? О, това е капсулирано обобщение к’во стои срещу нас — невинно отвърна демонът.
От гърдите ми се изтръгна въздишка:
— Ясно. Само че ти от много дни ми разправяш, че ще съчиниш план, след като видиш срещу кого сме изправени. Е, вече видя. Какъв е твоят замисъл? Как можем да ги бием?
— Няма никакъв начин, момче — с мъка в сърцето призна Аахз. — Ако бях съзрял такава възможност, щях да ти съобщя овреме, но понеже не съм, продължавам да наблюдавам.
Осмелих се да вметна едно свое предположение:
— Може би изобщо не съществува такава възможност?
Люспестият изсумтя.
— Започвам да мисля, че си прав. Ако е така, значи ще се наложи да направим нещо, което хич не ми е по вкуса.
— Имаш предвид да се откажем? — здравата се стреснах аз. — След тая голяма реч, дето ми я изнесе за отговорността и…
— Тпру-у! — прекъсна ме Аахз. — Не съм споменал нито дума за отказване. Ще трябва просто да…
— Глийп!
Звукът, който не можеше да бъде сбъркан с нищо друго, долетя нейде изотдире и проехтя по хълма откъм задръстеното с шубраци дере, където бяхме оставили моя любимец.
— Момче бе, ще накараш ли този глупав дракон да млъкне? В момента само това ни липсва: да ни довлече на главите цялата армия.
— Ей сега, сър! — съгласих се аз и полазих като червей назад колкото мога по-бързо.
Веднага щом се смъкнах от върха на хълмчето, се вдигнах на крака, превит одве, и се понесох надолу по склона в тая поза. От моя гледна точка пълзенето не е нито бърз, нито удобен способ за пътуване.
Що се отнася до обичайния ни начин за действие, бяхме привързали дракона към едно дърво… бая голямо дърво, тъй като преди това той съвсем успешно бе изкоренил няколко малки. Няма защо да ви обяснявам, че не си падах много по тази идея, но ако се вземеше предвид деликатното естество на настоящата ни работа, се налагаше да го сторим.
— Глийп!
Вече го виждах — нетърпеливо опънал въжето си до скъсване. Учудващо беше обаче, че за разлика от друг път не се опитва да се добере до мен. Изглежда, правеше всичко, за да стигне високия храст на известно разстояние от него… или до нещо, което се криеше там.
Върху челото ми изби студена пот. Хрумна ми, че звярът може би е надушил някой от разузнавачите на вражеската армия. Това и само по себе си щеше да е достатъчно лошо, ала вероятността противникът да е все още наблизо ми се стори далеч по-неприятна.
Бързичко отстъпих встрани в сянката на едно дърво и преразгледах положението. Всъщност аз не бях видял разузнавач. Фактически във въпросния храст не се забелязваше никакво движение. Бих могъл да се промъкна назад и да повикам Аахз, но пък ако излезеше, че съм сбъркал, той нямаше да се почувства особено щастлив, загдето съм го призовал да се справи с тази лъжлива тревога. Можех също да отвържа Глийп и да го насъскам да открие натрапника, което щеше да означава, че ще се изложа на показ…
И докато стоях, обмисляйки предстоящия си начин на действие, някой се шмугна зад мен и сложи ръце върху очите ми.
— Изненада! — влетя в ухото ми нечий мек глас.
ГЛАВА ЕДИНАДЕСЕТА:
Добре е да забравим старите познати…
Направо подрипнах!
Може би е редно да поясня. Когато казвам „подрипнах“, имам предвид, че действително го сторих. Преди повече от година Аахз ме бе научил да летя, което всъщност си е контролирано реене, предизвикано от обратима левитация.
Каквото и да беше, но го извърших. Вдигнах се десет стъпки право нагоре във въздуха и си останах там. Не знаех какво се е промъкнало зад гърба ми, нито желаех да узная. Исках помощ! Исках ментора Аахз!
Мощно поех дъх, за да изразя това свое намерение.
— Май си доста скоклив, а, хубавецо?
Въпросът проникна отвъд паниката ми.
Като сподавих вика си, преди да е прозвучал наистина, погледнах надолу към моя нападател. Отвисоко бях подложен на гледката на едно страхотно личице със златисто-маслинен тен, подчертан от бадемовидни котешки очи, което бе рамкирано от великолепна копа светлозелена коса. Виждаше се и една разкошна щедра пролука.
— Я, Танда! — изгуках от удоволствие, после с мъка отместих взор върху лицето й.
— Имаш ли нещо против да слезеш? — подвикна тя. — Аз не мога да се кача.