Брокхърст мрачно отрони:
— За него не бери грижа. Оставихме го да продава на консигнация на едни щандове на остров Кони11 — през две измерения оттук.
— А какво стана с другите?
Наистина любопитствах. Откакто се бяхме събрали, не ми се удадоха много възможности да разговарям с Танда.
— Търговеца Фръмпъл го сложихме под облак птици в някакъв парк… решихме, че като статуя изглежда по-добре, отколкото когато беше жив. Веднъж, докато спяхме, ловецът на демони Куигли и момичето поеха към непознати земи. Моят партньор Хигинс се върна на Импер. Прецени, че с кариерата му е свършено и вече спокойно би могъл да се кротне. Аз пък оттогава насам диря работа и започвам да мисля, че Хигинс бе прав.
— Хайде сега, Брокхърст — сгълчах го. — Все трябва да има нещо, което можеш да вършиш. Искам да ти напомня, че тук е Пазарът на Дева.
Мъжът сподави една въздишка и отново сръбна от питието си.
— Твърде мило от твоя страна, че го казваш, Скийв — усмихна се той. — Само че се налага да погледна какви са фактите. И бездруго няма особено търсене на импове, а за имп, дето е останал без никакви резерви, хич.
Ясно ми беше какво го тормози. Всички дименционни пътешественици, които бях срещал досега — Аахз, Танда и даже рогатият Фръмпъл, — комай смятаха сънародниците му за низши същества. Най-хубавото нещо, което бях чувал за хората от Импер, бе, че са безвкусни имитатори на деволите.
Съжалих го. Въпреки че първия път се бяхме сблъскали като врагове, не толкоз отдавна аз самият бях един неудачник, дето никой го не щеше.
— Трябва да продължиш да опитваш — насърчих го. — Все някъде има някой, който иска да те наеме.
— Малко вероятно — направи гримаса Брокхърст. — Такъв, какъвто съм днес, аз сам не бих се наел. Ти би ли го сторил?
— Разбира се — заявих твърдо. — На минутата.
— О, добре. Но стига съм те занимавал със себе си. Как вървят нещата при теб? Какво те води на Пазара?
Сега беше мой ред да правя гримаси.
— Двамата с Аахз се натопихме зле. Дойдохме тук с намерението да наберем войска, която да ни помогне да се измъкнем.
Моят събеседник изведнъж застана нащрек:
— Вие ангажирате хора?
— Да. Защо?
Прекалено късно осъзнах какво съм казал.
— Значи не си се майтапел, че ще ме наемеш! — той бе извън себе си от радост.
— Ммм… — рекох.
— Това е страхотно — ликуваше импът, потривайки длани. — Повярвай ми, Скийв, няма да съжаляваш.
Аз обаче вече съжалявах.
— Я почакай малко, господин Брокхърст — прекъснах го отчаян. — Има някои подробности, които трябва да знаеш за работата.
— Например?
— Ами… преди всичко шансовете ни са лоши — отговорих му трезво. — Изправени сме срещу цяла грамадна армия. Като се вземе предвид колко ниско е заплащането, това е твърде кофти положение.
Мислех си, че с тази забележка за възнаграждението ще засегна някоя чувствителна струйка. Излязох прав.
— Какво разбирате под ниско? — безцеремонно запита импът.
Сега я оцапах. И хабер си нямах колко обикновено се полага на наемниците.
— Ние… ъ-ъ… не сме в състояние да ти дадем повече от една жълтица за целия труд.
— Става! — обяви Брокхърст. — При настоящото ниво на моите финанси не мога да откажа подобно предложение независимо от характера на работата. Ако ще да е…
Хрумна ми, че някой ден трябва да поискам от Аахз да ми изнесе кратка лекция за обменните курсове.
— Ъ-ъ-ъ… възниква и още един проблем — промърморих умислен.
— Какъв?
— Ами ти, партньоре, спомняш ли си демона Аахз?
Импът кимна.
— Е, той тръгна да наема войска и прибра парите — продължих. — Има голям шанс, ако успее (а первектът обикновено успява!), да не останат достатъчно средства, за да ангажираме теб.
Мъжът сви за миг устни, после повдигна рамене.
— Добре де — рече, — ще поема риска. И бездруго никъде не отивам, пък и както ти казах, не ми тропат непрекъснато по вратата с предложения за работа.
Извиненията ми се бяха изчерпали.
— Тогава — усмихнах се с половин уста, — щом разбираш, че…
— Горе главата, шефе — прекъсна ме шепотът на Брокхърст. — Имаме си компания.
Не съм сигурен кое ме обезпокои повече: дали че импът ме нарече „шеф“, или подобният на призрак тип, който тъкмо заставаше до нашата маса.
ГЛАВА ЧЕТИРИНАДЕСЕТА:
Търсим неколцина добри мъже.
За миг си помислих, че сме застанали лице в лице срещу някой скелет. Сетне се взрях по-внимателно и видях, че всъщност връз костите му има кожа, макар прашнобелезникавият й цвят да я правеше да изглежда действително съвсем мъртва.
11
Из цялата глава са пръснати иронични закачки с някои американски реалии. Гостилницата „Златният полумесец“ е типично заведение за бързо хранене; впрочем какво бихте казали за два поставени на рогата си златни полумесеца? Остров Кони пък е прозрачна алюзия за Кони Айланд — увеселителен парк в Бруклин, напълно подходящо място, където един провалил се чародей да предлага на консигнация изтъркани магии. — Б.пр.