— Така ли? Кой?
— Право да ти кажа, не съм наясно. Все още не съм разбрал. Ей онзи синия малечко в ъгъла зад мен.
Извих врат, за да погледна към посочения ъгъл. Беше празен.
— Какъв малечко?
Дядото обърна глава със скорост, която противоречеше на крехкия му външен вид.
— Майната му! — изруга той. — Пак успя. Казвам ти, младежо, че точно затуй не мога да проумея: какво цели?
— М-м… естествено, Аякс — рекох с успокояващ глас. — Следващия път ще го спипаш.
Страхотно. Имп, лишен от магическите си възможности, а сега пък и стар стреландец, на който му се привиждат странни работи.
Мислите ми бяха прекъснати от нежно потупване по рамото. Извърнах се и открих, че гаргойлът се е надвесил над мене.
— Поръчката ви е готова, господине — обяви той през вечната си усмивка.
— Поръчката ми? Моята поръчка?
— Да, ако бъдете добър да минете оттук.
— Навярно има някаква грешка — започнах, — аз не съм…
Чудовището вече си бе тръгнало и трополеше обратно към своя тезгях. Помислих си дали да не взема да го пренебрегна. После си спомних какви са му размерите и физиономията и реших, че трябва да оправя това недоразумение колкото е възможно по-учтиво.
— Извинете ме — кимнах на моите подопечни. — Ще се върна веднага.
— Не се тревожи за нас, шефе — махна с ръка Брокхърст.
Неговата реплика не ме успокои много. Съумях да се добера до тезгяха, без да блъсна меча си в нищо и в никого — постижение, което повдигна духа ми за първи път тоя следобед. Напомпан от успеха си, приближих до гаргойла.
— Аз… ъ-ъ-ъ… не си спомням да съм поръчвал каквото и да било — заявих вежливо.
— Изобщо не те упреквам — изръмжа чудовището през усмивката си. — Да пукна, ако знам някой или нещо да може да яде тази помия, дето я сервират тук.
— Но…
— Това беше само за да те измъкна настрани от ония двамата — вдигна рамене гаргойлът. — Виждаш ли, аз съм стеснителен.
— От какво се стесняваш?
— Да те помоля за работа, разбира се!
Реших, че в бъдеще определено ще трябва да говоря по-тихо. Поверителният ми диалог с Брокхърст, изглежда, бе привлякъл вниманието на половината Пазар.
— Гледай сега… м-м-м…
— Гюс! — подсказа каменната грамада.
— А-а, ами да, Гюс, всъщност аз не наемам…
— Знам. Наема твоят партньор — прекъсна ме той. — Само че ти си тук, пък него го няма, така че реших ние да си проведем деловия разговор с теб, преди още да е попълнен списъкът на втория отбор.
— О-о! — проточих, тъй като не ми идеше наум какво друго да кажа.
— Струва ми се — продължи гаргойлът, — че ние можем много да ти помогнем. Ти си бунак, нали?
Постарах се да отвърна сдържано:
— Аз съм от Буна.
— Добре де, ако не ме лъже паметта, оръжията в това измерение не са особено напреднали в технологично отношение.
— Имаме арбалети и катапулти — информирах го с половин уста. — Или поне противникът разполага с такива.
— Точно същото казвам и аз — съгласи се Гюс. — Примитивно. Всичко, което е нужно, за да спреш тая войска, е въздушна поддръжка плюс малко огнева мощ. Ние можем да ти ги доставим, пък и ще работим евтино — двамата за една жълтица. Как ти звучи?
Сега вече бях сигурен, че съм неглижирал пазарната цена на жълтиците. И все пак подобна цена беше изкушаваща.
— Не знам, Гюс — рекох уклончиво. — Смята се, че Аякс е твърде добър стрелец…
— Стреландци! — изсумтя гаргойлът. — Аз ти говоря за истинска огнева мощ. От този вид, дето може да ти осигури моят партньор.
— А кой е твоят партньор? Да не би случайно да е нисичък и син?
— Тц — Гюс посочи далечния ъгъл. — Това е гремлинът. Той пристигна заедно с дядото.
— Гремлин ли? — попитах аз и проследих накъде сочеше пръстът му.
И наистина на стол в ъгъла балансираше дребно, прилично на елф създание. Върху нежното му синьо лице играеха пакостливи очички, той ми кимна в мълчалив поздрав. Рефлекторно се усмихнах и му кимнах в отговор. Явно дължах едно извинение на стария Аякс.
— Мислех си, че гремлините не съществуват — подхвърлих небрежно към Гюс.
— Много народ смята така. Обаче сам виждаш, че действително ги има.
Не бях сигурен. За тази частица от секундата, когато отклоних поглед от странното същество, за да отвърна на гаргойла, то бе изчезнало безследно. Идеше ми да взема да се озъртам за него, ала Гюс пак се разприказва:
— Само минутка и ще те представя на моя партньор. Той е тук някъде…
И както говореше, статуята започна да бърника по тялото си, да се пипа под мишниците и да наднича в бръчките по кожата си.
Наблюдавах сцената с любопитство, докато вниманието ми не бе приковано от един малък гущер, който изпълзя от гънките на крилете на гаргойла и сега ме гледаше втренчено от дясното рамо на Гюс. Беше едва три пръста дълъг, но излъчваше яркооранжево сияние. По хълбоците на животното пълзяха сякаш по своя воля петнисти червени мотиви. Цялостното впечатление бе за нещо поразително красиво.