— И те ще потеглят утре?
— Нал’ туй ти думам — намръщи се стрелецът. — К’во става, да не си глух?
— Не — побързах да го уверя. — Просто новината изцяло променя бойните ни планове. Лягай да спиш.
Върнах се към нашата малка конференция и намерих Аахз и Танда потънали в разговор с Брокхърст.
— Лоши вести, момче — информира ме Аахз. — Импът разправя, че армията на врага щяла да тръгне утре.
— Зная — отвърнах. — Ей сега го научих от Аякс. Брокхърст, ти също ли можеш да разчиташ сигналите?
— Не — призна розовият имп. — Гремлинът обаче умее.
— Какъв гремлин? — показа зъби Аахз.
— Преди минути беше тук — начумери се Брокхърст и се заоглежда наоколо.
— Е, хубавецо — въздъхна Танда и впи поглед в мен, — мисля, че току-що времето ни за планиране се изчерпа. По-добре извикай твоя дракон. Смятам, че съвсем скоро ще се нуждаем от всичката помощ, която можем да съберем.
Глийп се бе скрил малко след нашето пристигане, но от дъжд на вятър го чувахме как се движи из храсталака.
— Танда, я иди ти да докараш дракона — нареди Аахз. — Въпреки че не ми е ясно той с какво би могъл да ни помогне. Аз и „шефът“ ще трябва да обсъдим утрешния му военен съвет.
Цялата увереност, която по-рано си бях изградил, като слушах за великия план на ментора, ме напусна. Зеленокосото момиче беше право. Времето ни бе изтекло.
ГЛАВА СЕДЕМНАДЕСЕТА:
Дипломацията е деликатното оръжие на цивилизования войн.
Търпеливо чакахме за нашия военен съвет. Ние двамата — Аахз и моя милост.
Срещу цяла армия.
Идеята, разбира се, беше на люспестия. Да беше останало на мен, никога нямаше да се заклещя в такова положение.
Опитвайки се да забравя за тоя злощастен подбор на думи, аз се прокашлях и заговорих с крайчеца на устата си:
— Аахз?
— Да, момче?
— Докога ще стоим тука?
— Докато ни забележат и направят нещо.
— Страхотно. Или ще изгнием на това място, или някой ще ни надупчи със стрели.
Бяхме спрели на двайсетина крачки от един от техните лагери, като между нас и тях не се простираше нищо друго освен ливада. Ясно виждахме трескавата дейност вътре в лагера и теоретически нямаше никакви пречки те да ни видят. Ето защо бяхме застанали точно тук: да привлечем вниманието върху себе си. За беда досега никой не ни беше забелязал.
Бяхме решили, че двамата с Аахз ще бъдем сами при тази първа вилазка14, за да скрием истинската мощ на нашата войска. Дойде ми наум, че по тоя начин ние крием и истинската слабост на същата войска, но имах усещането, че ще бъде нетактично да го изтъквам.
Отначало Брокхърст поведе спор, твърдейки, че е по-разумно той да дойде с мен, понеже като имп е натрупал много по-богат опит с пазарлъците, отколкото един демон от Перв. На което Аахз доста натъртено му посочи, че в случая ние не се пазарим за стъклени маниста или пуфкащи възглавнички, а за бой… и че ако импът иска да му докаже, че знае нещо повече за боя…
Няма защо да обяснявам, че при този довод Брокхърст отстъпи. Това беше добре, тъй като ме избави от необходимостта открито да отхвърля предложението му. Имам предвид, че аз може и да не съм най-схватливият ученик, ала все още бистро си спомнях как Аахз се справи с Брокхърст последния път, когато двамата се вчепкаха в пазарлък.
Освен туй, ако тази среща тръгнеше не както трябва, ми се щеше моят ментор да ми е подръка, та да изпита заедно с мен последиците.
Така че си стояхме нахално изложени пред врага — без дори и меч, за да се защитим. Поведението ни бе плод на поредната Аахзова умствена офанзива. Той твърдеше, че бидейки невъоръжени, ние постигаме три неща. Първо, това показвало, че сме дошли да разговаряме, а не да се бием. Второ, демонстрирало нашата вяра в моите магически способности да се опазим. Трето, насърчавало противника да дойде насреща ни също така невъоръжен.
В добавка изтъкна, че Аякс щял да се скрие между дърветата зад нас с опънат лък и заредена стрела и ако работата тръгнела на зле, вероятно щял да ни защити по-добре, отколкото биха могли да го сторят два меча.
Прав беше, разбира се, но това с нищо не успокояваше моите нерви, докато чакахме.
— Горе главата, момче — промълви Аахз. — Имаме си компания.
И наистина един доста плещест индивид бързо прекосяваше с големи крачки ливадата в посока към нас двамата.
— Момче! — внезапно изсъска первектът. — Маскировката ти!
— Какво й има? — прошепнах му.
— Просто я няма! — долетя отговорът.
Пак беше прав! Бях възвърнал внимателно образа му на „съмнителен тип“, но напълно бях забравил да променя собствения си външен вид. Тъй като нашият разнороден екип бе приел водачеството ми в моя обичаен облик, бях пренебрегнал очевидния факт, че бунаците са по-малко впечатляващи от демоните.