— Историците обичат подробностите — помръдна рамене Аахз. — Е, добре, Клод, в качеството си на първите представители на Посилтум, които са се срещнали с представител на вашата Империя във военно време, имаме удоволствието да поискаме безусловната ви капитулация.
Това накара офицера да се усмихне.
— Капитулация ли? — изхили се той. — Пред един инвалид и едно дете? Ти комай си луд. Дори да разполагах с властта да направя подобно нещо, не бих го сторил.
— Разбира се — моят наставник поклати глава, сякаш се самоупрекваше. — Трябваше да се сетим. Човек, дето отговаря за продоволствен отряд, не би могъл да има кой знае каква тежест в такава армия, нали?
Бяхме избрали да се срещнем с точно тази група войници, именно защото те бяха интендантски отряд. Туй ще рече, че бяха леко въоръжени, и можехме да се надяваме, че не са елитна бойна формация.
Подмятането на Аахз обаче попадна в целта. Началникът престана да се усмихва и плъзна ръка по ефеса на меча. Усетих се, че пак започвам да мисля за прикритието на Аякс.
— Разполагам с предостатъчно власт, за да се разправя с вас двамата — изсъска онзи.
— Власт може би имаш — прозинах се аз. — Но откровено се съмнявам, че имаш сила да ни се изпречиш.
Както споменах, съвсем не се чувствах толкова уверен, колкото показвах. Почетната стража на офицера бе повторила движенията му, така че в момента и тримата ни противници бяха готови да измъкнат мечовете си.
— Много добре — изръмжа Клод. — Вече сте предупредени. Сега отиваме да потеглим с нашите каруци през това място и ако сте тук, когато дойдем, сами ще си бъдете виновни.
— Прието! — злобно го изгледа Аахз. — Да речем, утре по пладне?
— Утре? — намръщи се имперският войн. — Защо не веднага?
— Хайде, хайде, Клод — сгълча го Аахз. — Говорим за първата фаза на една нова кампания. Сигурно ще ти трябва известно време да планираш тактиката си…
— Тактиката? — повтори като ехо Клод и се умисли.
— … и да предадеш на твоите началници, че повеждаш отварящия гамбит — продължи нехайно менторът ми.
— Хм — измърмори офицерът.
— … и да поискаш подкрепления — допълних аз. — Освен, разбира се, ако желаеш да запазиш цялата слава за себе си.
— Слава?!
Това свърши работа. Клод подскочи при тази дума като девол пред жълтица. Аахз беше прав, когато предположи, че интендантските офицери не виждат често битки.
— Аз… ъ-ъ… не вярвам, че ще потърсим подкрепления — промълви той уклончиво.
— Сигурен ли си? — присмя му се Аахз. — Шансовете са кажи-речи само около сто към едно във ваша полза.
— Но той е магьосник — усмихна се Клод. — Добрият офицер не може да бъде прекалено предпазлив. И все пак ще бъде безсмислено в някоя дребна схватка да се включат твърде много военачалници… ъ-ъ-ъ… искам да кажа войници.
— Ясно, Клод — произнесе Аахз с неохотна възхита. — Виждам, че по отношение на войната твоят ум няма равен на себе си. Независимо дали ще спечелим или ще загубим, с нетърпение очаквам да се срещнем като противници.
— И аз с вас, господине — не по-малко церемониално отвърна интендантът. — В такъв случай, да речем, по пладне?
— Тук ще бъдем — кимна Аахз.
След тези думи Клод се извърна и бързо закрачи към лагера си, а телохранителите му тежко затрополиха край него.
Когато отново влязохме под дърветата, нашите другари ни обсипаха с въпроси.
— Всичко ли е уредено, шефе? — попита Брокхърст.
— Някакви проблеми? — притисна ни Танда.
— Фасулска работа — изфука се Аахз. — Нали, момче?
— Ами — започнах скромно аз — щом ония понечиха да се хванат за мечовете, малко се поразтревожих. Щях направо да се ужася, ако не знаех, че Аякс… ей, къде е Аякс?
— Хей там, в онези храсти — уведоми ме Гюс, като махна с масивния си палец към един зелен гъсталак в края на гората. — Трябваше вече да се е върнал.
Когато го открихме, стреландецът спеше свит на кравай около лъка си. Наложи се да го раздрусаме няколко пъти, за да го събудим.
ГЛАВА ОСЕМНАДЕСЕТА:
Точно преди боя, мила мамо, мислех си за тебе аз…
От мрака ме нападна дълъг слизест език, съпровождан от мощна струя лош дъх, който можеше да има един-единствен произход.
— Глийп!
Автоматично понечих да ударя юмрук на дракона, за да го разкарам, но изведнъж промених чувствата си.
— Здрасти, приятел — усмихнах се аз и го почесах зад ухото. — Самотен ли си?
В отговор моят зелен любимец се шльопна настрани с такова избумтяване, че земята се разтресе. Змийската му шия бе достатъчно дълга, тъй че се изхитри да изпълни тази маневра, без да отмести главата си от моите ръце.