Верноподаническата му привързаност предизвика на лицето ми усмивка — за пръв път, откакто бях поел самотното си бдение. Тя бе добре дошла противоотрова за нервното ми безсъние.
Бях се облегнал на едно дърво и наблюдавах точиците светлина, които отбелязваха къде е лагерът на неприятеля. Макар да бях изтощен от събитията през деня, установих, че не мога да заспя, тъй като умът ми е обливан от страхове и предчувствия за утрешния сблъсък. Понеже не желаех да привличам внимание към собственото си безпокойство, бях пропълзял дотук, за да остана насаме.
Колкото и крадешком да се бях опитал да го сторя обаче, звярът явно бе забелязал моето придвижване и беше пристигнал да ми предложи компанията си.
— О, Глийп — прошепнах, — какво ще правим?
Отговорът му бе да се притисне по-плътно към мен и да положи глава в скута ми за допълнително погалване. Той комай хранеше безпрекословна вяра в моята способност да се справям с всяка криза, щом само тя възникне. От все сърце ми се искаше и аз да споделях неговата увереност.
— Скийв? — долетя мек зов нейде отдясно.
Извих врат и открих, че Тананда е застанала наблизо. Обезпокояващото в това да имаш приятел убиец е, че те се движат тъй тихо.
— Може ли да поговоря малко с теб?
— Разбира се, Танда — рекох и потупах с ръка земята до мен. — Разполагай се.
Вместо да седне на посоченото място, тя се отпусна там, където стоеше, и подви крака под себе си.
— Става дума за Аякс — подхвана колебливо. — Страшно ми е неприятно да те безпокоя, обаче се тревожа за него.
— Какво не е наред?
— Ами отборът го тормози, загдето днес е заспал точно когато се предполагаше, че ви прикрива — обясни девойката. — Той го приема твърде тежко.
— Ех, и аз не бях в особен възторг — заявих горчиво. — Щом разбрах, че всъщност сме били сами там, изпитах много гадно усещане. Ако нещо беше тръгнало на зле, щяха да ни накълцат на мръвки, докато ние спокойно очакваме нашия експерт стрелец да се намеси!
— Знам — тембърът на Танда бе тъй мек, че едва се чуваше. — И не те упреквам, дето си се чувствал така. В известен смисъл обвинявам себе си.
— Себе си ли? Защо?
— Аз поръчителствах за него, друже. Не помниш ли?
— Помня, естествено — признах. — Само че ти нямаше откъде да знаеш…
— Нямаше, но трябваше — прекъсна ме тя с разочарование в гласа. — Би трябвало да съзнавам колко стар е вече. Той не би следвало да е тук, Скийв. Точно затуй исках да говоря с теб да направиш нещо.
— Аз? — запитах стреснато. — Какво желаеш да направя?
— Да го отпратиш — настоя Тананда. — Не е честно спрямо теб да подлагаш мисията си на опасност заради него и не е честно спрямо Аякс да го въвираме в такова място.
— Нямах това предвид — промълвих, като потрих брадичка. — Исках да кажа, защо обсъждаш проблема с мен? Аахз е онзи, когото трябва да убедиш.
— Тука бъркаш, Скийв — поправи ме тя. — Не первектът води тази група, а ти.
— Заради онуй, дето го рече на Дева? — усмихнах се. — Хайде, Танда, ти поне познаваш Аахз. Просто се беше малко докачил. Не може да не си забелязала, че оттогава насам господинът дава всички нареждания.
Луната проблесна в косата й, когато тя завъртя отрицателно глава.
— Скийв, аз действително познавам Аахз. Познавам го по-добре, отколкото ти. Той е много стриктен по отношение на командната верига. Щом е заявил, че ти си водачът, значи ти си водачът.
— Но…
— Освен това — продължи Танда, заглушавайки моя протест — демонът е само един член от отряда. Важното е, че всички останали също разчитат на теб. На теб, не на него. Ти ги нае и що се отнася до тях, ти си шефът.
Ужасяващото беше, че има право. Аз наистина не бях разсъждавал за туй, ала онова, което ми каза, бе вярно. Изглежда, просто съм бил прекалено зает с моите собствени тревоги, за да поразмисля над очевидното. Сега осъзнах пълния обхват на своята отговорност и ме връхлетя нова вълна от съмнения. Не бях толкова сигурен в себе си дори като магьосник, а пък като предводител на хора…
— Ще трябва да поумувам над въпроса — заувъртах.
— Нямаш много време — отбеляза тя. — За утре имаш по разписание война.
Вляво от нас изпука храст и прекъсна разговора ни.
— Шефе? — долетя тихият призив на Брокхърст. — Зает ли си?
— Нещо такова — отвърнах.
— Нищо, това ще отнеме само минута.
Преди да успея да реагирам, от храста се откъснаха две сенки и наближиха към нас. Едната беше импът, другата — Гюс. По звука би трябвало да се досетя, че гаргойлът придружава Брокхърст. Както и Танда, последният се движеше безшумно като призрак.