— Мога ли да изпробвам някое? — запитах. — Никога досега не съм си имал работа с такова чудо.
— Разбира се — усмихна се госпожицата и ми подаде своята кесия. — За теб са — да ги оползотворяваш, както ти е угодно. Спокойно можеш да видиш с какво разполагаш.
Поех торбичката и внимателно избрах едно от малките пликчета в нея.
— Момче, по-добре го хвърли на земята — предупреди ме Аахз. — Някои юнаци ги палят в ръцете си, но за това се иска практика. Ако опиташ да го направиш в момента, сигурно ще загубиш няколко пръста.
Послушно подметнах пликчето на пет-шест крачки от нас. Като го наблюдавах с любопитство, фокусирах бързо припламване на енергия в него.
Избухна ярка светлина, придружена от меко изпукване. Примигнах и се взрях там, където допреди секунда лежеше мострата. Във въздуха висеше скромен облак зелен дим, бавно разсейван от лекия ветрец.
— Няма грешка! — извиках и пак бръкнах в кесията.
— По-кротко — спря ме Аахз. — Не сме се запасили с чак толкова много прах.
— Ох! Вярно — отвърнах, усещайки се малко глуповато. — Какво друго имаш, Танда?
— Ами — кимна тя с усмивка — предполагам, че коронният номер е това.
Докато говореше, като че ли извади нещо иззад гърба си. Казвам „като че ли“, защото не успях да се ориентирам добре. Ако се съди по движенията й, изглежда, държеше някакъв прът, дълъг около три стъпки, само че в ръцете й не се виждаше нищо.
— Какво е туй? — попитах вежливо.
Вместо отговор девойката се ухили и вдигна онова, което бе хванала, пред себе си. Сетне разтвори длани и изчезна във въздуха.
— Хоп-па! — възкликна Аахз. — Плащ-невидимка!
— Не можех да си го позволя — долетя гласът на Тананда някъде отпред. — Наложи ми се да се задоволя с един от тия.
Както излезе, един от тия означаваше лист-невидимка. Представляваше отрязък твърда материя с размери седем на три стъпки. Танда го мъкнеше, намотан на руло, в цилиндрична кутия и изчезването й се дължеше на развиването му в пълната му големина.
Докато тя и Аахз бърбореха възбудено за новата придобивка, имах сгода да задълбоча познанията си в областта на невидимостта.
Незримите листове сякаш се правеха от почти същия материал, както плащовете, но понеже ги носеха, а не ги обличаха, не бе нужно те да притежават гъвкавостта и мекотата, необходими за наметалото.
Съответно бяха и значително по-евтини.
Ефектът бе донякъде като от стъкло, през което прозира само в едната посока. Ако се намираше от подходящата страна на листа-невидимка, човек виждаше идеално през него, така че можеше да наблюдава онова или онзи, дето е от другата страна. Оттам обаче не биха могли да го видят.
Тримата все още обсъждахме възможните приложения на новия инструмент, когато Брокхърст се забърза към нас.
— Хей, шефе! — викна той. — Имаме си компания.
— Кой? Къде? — запитах спокойно.
— Долу на ливадата — отвърна импът, като посочи с пръст. — Гремлинът разправя, че там се събирала някаква група.
— Какъв гремлин? — изръмжа Аахз.
— Хайде, Аахз — подкани го Танда и тръгна нататък. — Дай да проверим какво става.
На ливадата наистина имаше една група — все от имперски войници. Озадачаващото в случая бяха техните действия или по-скоро липсата на действия. Те като че просто стояха и очакваха нещо.
— Сър, какво правят тия? — прошепнах аз, докато проучвахме врага, скрити зад първите дървета.
— Стоят и чакат — помогна ми Аахз.
— Това го виждам — рекох. — Но какво чакат?
— Вероятно нас — отсече моят ментор.
— Нас? — удивих се. — Че защо?
— За военен съвет — ухили ми се Аахз. — Момче, я ги погледни по-добре, бе. Не вършат ли същото, което вършехме и ние, когато искахме да разговаряме? Дори са застанали на същото място.
Огледах още веднъж групата в тази светлина. Демонът от Перв беше прав! Противникът ни викаше на военен съвет!
— Мислиш ли, че е редно да отидем там? — запитах нервно.
— Разбира се. Само че не веднага. Нека се поизпотят. Нали помниш как ни накараха да чакаме предишния път?
Мина близо половин час, преди да излезем от края на гората и да тръгнем по ливадата към мястото, където стояха войниците. Бях взел предпазни мерки — за конференцията нагласих люспестия в образа на „съмнителния тип“. От своя страна аз носех пред себе си листа-невидимка, така че (макар и да вървях редом с Аахз) на солдатите им се струваше, че той е сам.
На съответното място имаше повече бойци, отколкото при първия ни контакт с Клод. Дори за нетренираното ми око бе ясно, че сред почетните стражи се мотаят над половин дузина офицери.
— Искате среща? — високомерно попита Аахз, като спря рязко пред групата.